- Ще ида да поговоря с Теса - каза Роуан. - Ще и? обясня, че Стюарт е много, много болен и ти ще останеш с нея, докато дойде помощ.
- О, много мило от твоя страна - отвърна Юри. А после изведнъж почувства пълното изтощение и се отпусна на креслото до масата.
Погледът му падна на книгата, или кодекса, както подходящо или пък педантично я бе нарекъл Стюарт.
Видя дългите пръсти на Аш да лягат върху нея и да я вдигат. После талтошът я притисна към гърдите си.
- Как да се свържа с теб? - попита го Юри.
- Няма да можеш - отвърна Аш. - Но ти обещавам, че аз ще ти се обадя идните дни.
- Моля те, не забравяй обещанието си - каза Юри немощно.
- Трябва да те предупредя за нещо - каза Аш тихо, замислено, без да изпуска книгата, сякаш държеше някакъв свещен щит. - През идните месеци или години може да видиш снимката ми тук-там, например във вестник или списание. Не се опитвай да дойдеш при мен. Дори не ми се обаждай. Не можеш да си представиш колко добра е охраната ми. Няма да успееш да се добереш до мен. Кажи същото и на своя орден. Никога няма да призная или потвърдя нищо от това, което разкрих пред теб. И, за бога, предупреди ги да не ходят повече в долината. Малките хора вече измират, но все още ги има и могат да бъдат невероятно опасни. Предупреди всички да стоят далече от долината.
- Това значи ли, че мога да им кажа какво съм видял?
- Да, ще се наложи, ще се наложи да си крайно откровен с тях. Иначе няма да можеш да се прибереш у дома.
Юри погледна Роуан, после Майкъл. Те се приближиха от двете му страни. Усети, че Роуан докосва с ръка лицето му, докато го целуваше. Майкъл положи ръка на рамото му.
Не каза нищо. Не можеше. Нямаше повече думи. Вероятно нямаше и повече сълзи.
Но радостта, която го завладя, бе така различна от очакванията му, че той изпита прекрасния копнеж да им разкрие чувствата си. Хора от ордена щяха да дойдат да го приберат. На ужасния заговор бе сложен край. Неговите братя и сестри идваха да го вземат и той щеше да им разкаже за ужасите и мистериите, на които бе станал свидетел.
Не вдигна очи, когато те излязоха от стаята. Чу ги да слизат по витото стълбище. Чу и далечното затръшване на входната врата. Чу и тихите гласове точно под него.
Изправи се бавно и тръгна по стълбите към втория етаж.
Теса стоеше сред сумрака, до стана, като огромно младо дърво. Бе стиснала ръце и кимаше, докато Роуан и? говореше нещо много тихо. После Роуан я целуна за довиждане и бързо тръгна към стълбите.
- Довиждане, Юри - каза тя тихо, щом мина покрай него. После се обърна, сложила ръка на перилата. - Кажи им всичко. Увери се, че досието на вещиците Мейфеър ще бъде завършено.
- Всичко ли? - попита той.
- Защо не? - отвърна тя със странна усмивка. После изчезна от поглед.
Той бързо се обърна към Теса. Бе забравил за известно време за нея. А тя щеше да бъде нещастна, ако види Стюарт. За бога, как да и? попречи да се качи на горния етаж?
Но тя отново седна пред стана си, или по-скоро пред огромния гергеф, и? започна да шие и тихичко да пее, или пък просто дъхът и? излизаше някак мелодично от гърдите.
Той се приближи до нея, страхуваше се да не я обезпокои.
- Знам - каза тя, като вдигна поглед и се усмихна лъчезарно. - Стюарт е мъртъв, няма го вече, вероятно е на небето.
- Тя ли ти каза?
- Да, тя.
Юри погледна навън през прозореца. Не можеше да разбере какво точно вижда в тъмното. Може би сияещата вода на езерото?
Но после видя съвсем ясно фаровете на отдалечаваща се кола. Светлините проблясваха сред мрака на гората и след малко изчезнаха съвсем.
За миг той се почувства изоставен и ужасно уязвим. Но те щяха да се обадят да го приберат, разбира се, че щяха да го направят. Може би се обаждаха точно в този момент. Така нямаше да остане запис на обаждане от апарата в кулата, който да свързва нейния собственик с онези, които щяха да дойдат да отведат него и тази жена.
Внезапно се почувства ужасно изморен. Дали имаше легло тук? Прииска му се да попита, но не го направи. Просто стоеше и я гледаше как шие. Слушаше тананикането и? и когато тя отново вдигна поглед, отново се усмихваше.
- О, аз знаех, че това ще се случи - каза тя. - Виждах го всеки път, щом го погледнех. Нямах представа, че това сполита всички от вашия вид. Рано или късно, вие отслабвате, смалявате се и умирате. Отне ми години да осъзная, че никой не може да го избегне. А Стюарт, горкият скъп Стюарт, бе много слаб. Знаех, че смъртта може да дойде за него всеки момент.
Юри не каза нищо. Изведнъж изпита огромна неприязън към нея, така силна, че едва успяваше да я прикрие, за да не почувства тя студенината и да се обиди. Помисли си за Мона; видя я как пламти от човешки живот, ароматна, топла и непрестанно изненадваща. Зачуди се дали талтошите виждат хората по този начин? По-груби? По-диви? Дали ние сме груби животни за тях, които притежават жесток и опасен чар? Какъвто според нас имат лъвовете или тигрите?