- О, справила си се страхотно. Ами какво каза за охраната отвън?
- Каза да не ги отпращаме, да не променяме нищо. Вече се обадила на Райън. Каза ти да не излизаш и да си почиваш, да слушаш докторите.
- Практична жена, интелигентна жена. Хм… - Е, и втората кутия вече бе празна. Стига толкова. Тя цялата започна да трепери. Беше и? сту-у-удено! Защо пък да не се отърве от тези охранители?
Мери Джейн масажираше раменете и?.
- Добре ли си, скъпа? - После очите и? спряха на корема на Мона и лицето и? пребледня от страх. Тя посегна с дясната си ръка, сякаш да го докосне, но не посмя.
- Виж, време е да ти кажа всичко - каза Мона. - Да ти дам избор. Аз те въведох лека-полека в това, но не е честно и не е необходимо. Аз мога да направя каквото трябва, дори и да не ми помогнеш. Дори може би ще е по-добре да не ми помагаш. Или ще идем двете и ти ще ми помогнеш. Или ще ида сама.
- Къде?
- Там е работата. Махаме се оттук веднага. Не ме интересува никаква охрана. Можеш да шофираш, нали?
Тя мина покрай Мери Джейн и влезе в килера. Отвори шкафа с ключовете. Търсеше знака на линкълна. Лимузината беше «Линкълн», нали? Когато Райън я докара, каза, че тя не бива да се качва в лимузина, която не е черна и не е линкълн. Ето, това бяха ключовете! Майкъл бе взел своите и тези от мерцедеса на Роуан. Но ключовете на лимузината бяха точно тук, където сигурно ги бе оставил Клем.
- Е, разбира се, че мога да карам, но откъде ще вземем кола?
- Ще вземем моята. Лимузината. Само че ще я караме без шофьор. Готова ли си? Да се надяваме, че шофьорът вече спи дълбоко. Е, какво ще ни трябва?
- Не трябваше ли да ми изясниш всичко и да ми дадеш право на избор?
Мона спря. И двете бяха в сянка. Къщата бе тъмна, светлина се процеждаше единствено от градината - синьото сияние на басейна. Очите на Мери Джейн бяха огромни и кръгли, караха носа и? да изглежда съвсем миниатюрен, а бузите много гладки. Кичурите на косата и? се поклащаха зад раменете, изглеждаха като царевична коприна. Светлината падаше точно в цепката между гърдите и?.
- А защо не ми го изясниш ти? - попита Мона.
- Добре - отвърна Мери Джейн. - Ти ще родиш детето, без значение какво е.
- Тук си права.
- И няма да позволиш на Роуан и Майкъл да го убият, без значение какво е.
- И тук си права!
- А най-доброто място, където можем да се скрием, е там, където никой няма да може да ни намери.
- Точно така!
- Сещам се само за едно такова място - Фонтевро. И ако отвържем всички лодки от пристана, те ще могат да се доберат дотам само със собствена лодка, ако изобщо решат да тръгнат след нас.
- О, Мери Джейн, ти си гений! Точно така!
Мамо, обичам те, мамо.
И аз те обичам, малка Мориган. Вярвай ми. Вярвай на Мери Джейн.
- Хей, да не вземеш сега да припаднеш! Слушай, отивам да взема възглавници, одеяла, такива работи. Имаш ли някакви пари?
- Купища двайсетдоларови банкноти в чекмеджето до леглото.
- Ти поседни. Ела тук с мен и поседни. - Мери Джейн я поведе към кухненската маса. - Сложи глава на масата.
- Мери Джейн, не се дръж с мен като с глупачка, моля те.
- Просто искам да си починеш, докато се върна.
И хукна с тракащите си токчета през къщата. Песента започна отново, сладостна, красива, песен за цветята и долината.
Спри, Мориган.
Говори ми, мамо. Чичо Жулиен те е накарал да легнеш с баща ми, но той не е знаел какво ще се случи. Ти обаче си разбирала, ти каза, че си разбрала, че двойната спирала в този случай няма нищо общо с някакво древно зло, а е чист израз на генетичен потенциал, който дреме в теб и в баща ми…
Мона се опита да отговори, но не беше нужно, гласът продължи песента си много тихо и бързо.
Хей, забави малко. Така жужиш като пчела.
… огромната отговорност да оцелееш и да ме родиш, да ме обичаш, майко. Не забравяй да ме обичаш, аз имам нужда от теб, от твоята любов, повече от всичко. Без нея аз, в своята крехкост, мога да изгубя воля за живот…
Всички се бяха събрали в каменния кръг, трепереха, плачеха, висок тъмнокос мъж се опитваше да ги успокои. Те се приближиха още до огъня.
- Но защо? Защо искат да ни избият?
А Ашлар каза:
- Те просто действат така. Те са войнолюбиви хора. Убиват онези, които не са от техния род. За тях това е толкова важно, както за нас храната и любовта. Те се хранят със смърт.
- Виж - каза Мона на глас. Вратата на кухнята се бе затръшнала. Тихо, Мери Джейн! Не искам Еужения да се домъкне. Трябва да подходим научно към това, трябва да запиша всичко на компютъра си, да запиша какво виждам. Само дето е почти невъзможно да пишеш, докато си в транс. Когато идем във Фонтевро, ще ползваме компютъра на Мери Джейн. Мери Джейн, Бог те изпрати.