Щяха да отидат в Америка. Щяха да вземат цялата информация, която бяха натрупали. Майната им на Стюарт и на Теса! Стюарт ги бе изоставил. Беше ги разочаровал за последен път. Щяха да носят спомена за него, неговата вяра и убеждение, благоговението му пред тайната. Но нищо друго от него нямаше да им е нужно.
Ще наемат някой малък апартамент в Ню Орлиънс и ще започнат систематично наблюдение на вещиците Мейфеър. Може да отнеме дори години. Но и двамата имаха пари. Марклин имаше истински пари, а Томи виртуални, които обаче се изразяваха в много милиони. Досега за всичко бе плащал Томи. Но Марклин можеше да се издържа, нямаше проблем. Колкото до семействата им, щяха да измислят някакво извинение - например обучение в чужбина. Вероятно дори щяха да запишат нещо в местния университет. Това нямаше значение.
Забавното щеше да започне, щом зърнат вещиците Мейфеър.
Камбаната, Господи, тази камбана…
Вещиците Мейфеър. Щеше му се сега да е в апартамента в «Риджънт парк» и да чете досието. Да види снимките, последните доклади на Аарън, все още на факс хартия. Майкъл Къри. Да прочете изобилстващите от информация бележки на Аарън за Майкъл Къри. Това бе мъжът, който бе станал баща на чудовището. Това бе мъжът, когото Лашър бе избрал още като дете. Докладите на Аарън бяха изпълнени с вълнение, а към края с тревога - но по този въпрос бяха съвсем категорични.
Дали бе възможно обикновен човек да се научи на вещерска мощ? О, ами ако беше въпрос само на някакъв договор с дявола! Ами ако преливането на вещерска кръв му донесе телепатични способности? Глупости, пълни глупости. Но като се замислиш само за тази могъща двойка: Роуан Мейфеър, лекар и вещица, и Майкъл Къри, който бе станал баща на красивия звяр.
Кой го бе нарекъл красив звяр? Дали беше Стюарт? Къде беше той, по дяволите? Проклет да си, Стюарт! Избяга като подплашен заек. Напусна ни, без дори да се обадиш, без да оставиш бележка за сбогом, намек къде можем да те намерим.
Ще продължат без Стюарт. А колкото до Аарън, как ли можеха да вземат записките му от жена му в Америка?
Целият план се крепеше на едно нещо - трябваше да си тръгнат оттук с неопетнена репутация. Трябваше да поискат разрешение да отсъстват, без да събуждат и най-малкото подозрение.
Той отвори очи със сепване. Трябваше да се махне оттук. Не искаше да губи и минута повече. Но ето я камбаната. Сигурно обявяваше началото на мемориалната служба. Заслуша се в нея - ужасен, скъсващ нервите звук.
- Събуди се, Томи - каза Марклин.
Томи се бе отпуснал в креслото до бюрото и хъркаше. По брадичката му бе потекла слюнка. Тежките му очила с рамки от черупка на костенурка бяха стигнали до самия край на заобления му нос.
- Томи, камбаната бие.
Марклин седна, изпъна дрехите си, колкото можа, и стана от леглото.
Стисна Томи за рамото.
Той отвори очи много объркан, погледна го с тревожния поглед на току-що събудил се човек, но веднага се окопити.
- Да, камбаната - каза той спокойно. Прокара ръце през рошавата си червена коса и добави: - Най-после.
Измиха си лицата. Марклин взе една книжна салфетка, сложи върху нея паста и изми зъбите си с пръст. Трябваше да се избръсне, но нямаше време за това. Трябваше да идат на «Риджънт парк», да съберат всичко и да потеглят за Америка с първия полет.
- Разрешение за отсъствие, мамка му - каза той. - Аз няма да отсъствам, просто се махам оттук. Не искам да ходя в стаята си за багажа. Измитам се оттук на мига. Майната и? на церемонията.
- Не бъди такъв глупак - измърмори Томи. - Ще кажем каквото е необходимо. И ще научим каквото е необходимо. После ще напуснем по подходящия начин в подходящия момент.
Мамка му!
Някой почука на вратата.
- Идваме! - извика Томи и повдигна леко вежди. Поизпъна сакото си от туид. Изглеждаше някак разсеян и развълнуван.
Вълненият блейзер на Марклин бе много намачкан, а вратовръзката му я нямаше никъде. Е, добре, ризата си изглеждаше добре с пуловер. Връзката вероятно бе останала в колата. Беше я свалил, докато шофираше. Не, никога, никога нямаше да се върне тук.
- Три минути - чу се глас зад вратата. Беше някой от старите. Сега тук сигурно бъкаше от тях.
- Знаеш ли - обърна се Марклин към Томи, - не можех да понасям всичко това дори когато се мислех за предан послушник. Сега направо ме вбесява. Как може да ме будят в четири сутринта… Господи, всъщност е пет… за някаква мемориална церемония. Това е също толкова нелепо като онези модерни друиди, дето се обличат с чаршафи и ходят до Стоунхендж в деня на лятното слънцестоене или каквото там правят. Ще оставя на теб възможността да говориш от името и на двама ни. Може да те чакам в колата.