- Ние трябва ли да сме тук?
- Разбира се - отвърна тя.
- Но не сме облечени подходящо.
- Това няма значение. Ето, пийни. - Този път тя набута чашата в ръцете му. Той остави чинията си на ръба на дългата маса. Вероятно това бе нарушение на етикета, никой не бе направил така. Но, господи, каква маса само. На нея имаше дори печена глиганска глава с ябълка в устата и малко прасенце сукалче, гарнирано с плодове на сребърен поднос. Ароматът беше доста изкусителен, трябваше да признае. Като че огладняваше! Какъв абсурд.
Елвера си бе тръгнала, но Нейтън Харберсън бе съвсем близо до него и го гледаше отвисоко, защото си беше доста висок.
- Орденът винаги ли прави така? - попита Марклин. - Дава банкет, когато някой умре?
- Имаме си ритуали - каза Нейтън Харберсън с почти печален глас. - Ние сме много, много стар орден. Приемаме обетите си много на сериозно.
- Да, много на сериозно - каза един от ококорените близнаци от Рим. Май беше Енцо или пък Рудолфо. Марклин не можеше да си спомни. И двамата приличаха на риби, защото очите им бяха твърде големи, за да изразяват нещо друго, освен болест, която бе поразила и двамата едновременно. А когато се усмихнеха, както сега, изглеждаха почти страховито. Лицата им бяха сбръчкани и слаби. Но все пак между тях имаше някаква много важна разлика. Каква ли беше? Марклин не можеше да си спомни.
- Има някои основни принципи - каза Нейтън Харберсън с кадифения си баритон. Беше повишил леко глас и говореше някак поверително.
- И определени неща, които никой не оспорва - обади се Енцо, близнакът.
Тимоти Холингшед се приближи към тях и го изгледа над орловия си нос. Косата му бе бяла и гъста, като на Аарън. Марклин не го харесваше изобщо. Приличаше на по-жестока версия на Аарън, по-висок, по-показно елегантен. Господи, какви пръстени носеше само. Определено вулгарни и се предполагаше, че всеки от тях си има своя история за битки, предателство и отмъщение. Кога ли щяха да си тръгнат оттук? Кога ли щеше да свърши всичко това?
- Да, има неща, които за нас са свещени - каза Тимоти. - Ние сме като една малка нация.
Елвера се бе върнала и сега се намеси:
- Да, не става дума просто за традиция.
- Не - обади се един висок, тъмнокос мъж с мастиленочерни очи и бронзов тен. - Става дума за дълбоко нравствено убеждение и за лоялност.
- И за почит - добави Енцо. - Не забравяйте почитта.
- За консенсус - каза Елвира, като гледаше право в Марклин. Всъщност всички гледаха него. - Консенсус по отношение на това кое е ценно и как то трябва да бъде защитено на всяка цена.
В залата бяха влезли още хора, все старши членове. Шумът естествено се усили. Някой отново се засмя. Нима не разбираха, че не е уместно да се смеят?
Тук имаше нещо много сбъркано. Та ние сме единствените послушници, помисли си Марклин. А къде е Томи? Внезапно го обхвана паника, осъзна, че е изгубил Томи от поглед. Не, ето го, ядеше грозде от масата като някакъв римски плутократ. Трябваше да има малко достойнство и да не прави подобно нещо.
Марклин кимна смутено на събралите се около него и тръгна през тълпата, като за малко не настъпи един човек. Най-сетне се добра до Томи.
- Какво ти става, по дяволите? - попита го той, като гледаше към тавана. - Успокой се, за бога. След няколко часа ще сме в самолета. После ще бъдем в…
- Тихо, не казвай нищо - скастри го Марклин и осъзна, че вече не може да владее гласа си. Не си спомняше някога да е чувствал подобна тревога.
Едва сега забеляза, че всички стени са покрити с черни драперии. Двата часовника в голямата зала - също! И огледалата бяха забулени в черно. Всичко това му подейства ужасно изнервящо. Никога не бе виждал толкова старомодни погребални обичаи. В неговото семейство мъртъвците винаги биваха кремирани. Някой просто се обаждаше по-късно, за да съобщи, че работата е свършена. Точно това се бе случило и с неговите родители. Той бе в пансиона, лежеше в леглото си и четеше Иън Флеминг, когато дойде обаждането. Той само кимна и продължи да чете. Наследяваше всичко, абсолютно всичко.
Изведнъж му призля от свещите. Навсякъде имаше сребърни свещници. Някои бяха дори инкрустирани с бижута. Господи, колко пари бе натрупал орденът в своите подземия? Може би колкото богатството на една малка държава. И всичко това благодарение на глупаци като Стюарт, който преди много години бе завещал цялото си имущество на ордена. Е, разбира се, с оглед на последващите обстоятелства вероятно бе променил завещанието си.
Да, последващите обстоятелства. Теса. Планът. Къде ли беше Стюарт сега - с Теса?
Разговорите ставаха все по-силни и по-силни. Чуваше се звън на чаши. Елвера се появи отново и му наля още вино.