- Стюарт ви обвини - каза Харберсън. - Документите, пръснати из кулата му, ви обвиняват, дневникът му ви обвинява, поезията му ви обвинява, Теса ви обвинява.
Теса!
- Как сте посмели да влезете в дома му?! - избуча Томи, почервенял от гняв.
- Не сте намерили Теса, не ви вярвам! - изпищя Марклин. - Къде е тя? Всичко това заради нея ли е? - И после, осъзнал ужасната си грешка, той най-после проумя в цялост това, което вече знаеше. О, защо не бе послушал инстинкта си! Той му казваше да си тръгне, а сега безспорно му шепнеше, че вече е късно.
- Аз съм британски поданик - тихичко промърмори Томи. - Не мога да бъда задържан тук от никакъв импровизиран съд.
Тълпата веднага се раздвижи и се приближи към тях, изтика ги леко към другия край на масата. Някой хвана Марклин за раменете - беше онзи отвратителен Холингшед. Томи започна да протестира отново: «Пуснете ме!», но вече бе късно. Тълпата ги повлече надолу по коридора, мекият тропот на крака по лъснатия под отекваше под дървените арки. Тази сган ги бе пленила, нямаше как да се измъкнат.
Вратите на стария асансьор се отвориха със силно изскърцване на метала и Марклин бе набутан вътре. Веднага се извъртя, но клаустрофобията го сграбчи така, че той отново изпищя.
Вратите обаче вече се затваряха. Двамата с Томи се притискаха един към друг, заобиколени от Харберсън, Енцо, Елвера, някакъв тъмнокос мъж, Холингшед и още няколко силни мъже.
Асансьорът потракваше и бучеше по пътя си надолу. Към подземията.
- Какво ще правите с нас? - попита Марклин внезапно.
- Настоявам да ни отведете отново на горния етаж - каза Томи надменно. - Настоявам да ни пуснете незабавно.
- Има престъпления, които смятаме за крайно отвратителни - каза тихо Елвера. Сега, слава богу, бе приковала поглед в Томи. - Има неща, които ние, като орден, не можем да простим или забравим.
- И какво означава това, бих искал да знам?! - настоя Томи.
Тежкият стар асансьор спря с поклащане. Излязоха в коридора. Ръцете отново сграбчиха Марклин.
Водеха ги по някакъв непознат пък към подземията, коридорът бе укрепен с груби дървени греди, като на минна шахта. Миришеше на пръст. Сега останалите вървяха или до тях, или зад тях. Отпред, в края на коридора, имаше две врати - големи дървени врати, вдадени под ниска арка и залостени с резе.
- Нима мислите, че можете да ме затворите тук против волята ми? - попита Томи. - Аз съм британски гражданин.
- Вие убихте Аарън Лайтнър - обяви Харберсън.
- Убихте и други хора, и то от името на ордена - обади се Енцо. Брат му стоеше до него и повтори думите му като влудяващо ехо.
- Вие ни очернихте в очите на хората - каза Холингшед. - Извършихте неимоверно зло от наше име!
- Не признавам нищо - отвърна Томи.
- Нямаме нужда от признанието ви - каза Елвера.
- Нямаме нужда от нищо - добави Енцо.
- Аарън умря, вярвайки във вашите лъжи! - извика Холингшед.
- По дяволите, няма да търпя това! - изрева Томи.
Но Марклин не можеше да се принуди да бъде възмутен и оскърбен, че го държаха като затворник и го принуждаваха да върви към вратата.
- Чакайте, моля ви, недейте. Чакайте - замоли се той. - Стюарт самоуби ли се? Какво се случи с него? Ако той беше тук, щеше да ни оправдае. Нали не мислите, че човек на неговите години…
- Запази лъжите си за Господ - прошепна Елвера. - Цяла нощ преглеждахме доказателствата. Говорихме и с вашата белокоса богиня. Освободи душата си чрез истината, ако искаш, но не ни пробутвай повече лъжите си.
Всички се притиснаха още по-плътно към тях. Принуждаваха ги да се приближат към помещението, или пък тъмницата. Марклин не знаеше.
- Спрете! - извика той внезапно. - Спрете, за бога! Спрете! Има неща за Теса, които не знаете, които просто не разбирате.
- Не им се подмазвай, идиот такъв! - изръмжа Томи. - Нима мислиш, че баща ми няма да задава въпроси? Аз не съм проклет сирак! Имам огромно семейство. Нима мислиш, че…
Някаква силна ръка сграбчи Марклин за кръста. Друга го стисна за врата. Вратите се отвориха навътре. С крайчеца на окото си Марклин видя, че Томи се бори и се опитва да изрита мъжете зад него.
Откъм отворените врати лъхна леден повей. Чернота. Не могат да ме затворят в мрака. Не могат!
И той най-сетне запищя. Не издържа повече. Писъкът му започна, преди да го блъснат напред, преди да се препъне в прага, преди да осъзнае, че полита надолу в тъмата, към нищото, и че Томи пада с него, проклинайки ги, заплашвайки. Писъкът му отекна твърде силно в каменните стени.
Удари се в твърда земя. Мракът бе навсякъде - и отвън, и в него самия. След това дойде и ужасяващата болка в цялото тяло. Той лежеше сред твърди неща с режещи ръбове. Господи боже! Седна и започна да опипва предметите, които се трошаха под пръстите му и издаваха гадна пепелива миризма.