Присви очи към единствената светлина, която струеше от една пролука горе. Загледа се и с ужас установи, че тя идва от вратата, през която бе паднал. На фона на светлината се очертаваха черните силуети на хора.
- Не, не можете да направите това! - изпищя той и задрапа напред в тъмното. А после, без да има къде да се опре, някак се изправи на крака.
Не можеше да види тъмните им лица; не можеше да различи дори очертанията на главите им. Беше паднал много дълбоко, вероятно на десетина метра.
- Престанете, не можете да ни държите тук, не можете! - изрева той и вдигна умолително ръце към тях. Но фигурите отстъпиха от осветения отвор и той с ужас чу познат звук - пантите изскърцаха и вратите се затвориха.
- Томи, Томи, къде си? - извика той отчаяно. Ехото го изплаши. И то бе заключено с него. Нямаше къде да излети, освен да се върне обратно към него, към ушите му. Той посегна и докосна пода, докосна изпотрошените отломки и внезапно напипа нещо топло и влажно!
- Томи! - извика той с облекчение. Опипа устните му, носа, очите. - Томи!
И после, за част от секундата, която обаче му се стори дълга като целия му живот, той осъзна всичко. Томи беше мъртъв. Беше умрял при падането. А на тях изобщо не им пукаше. Нямаше да се върнат и за него, никога. Ако изобщо имаха намерение да се съобразяват със закона, нямаше да ги хвърлят от такава височина. И ето че Томи бе мъртъв. А той бе сам в мрака, до мъртвия си приятел, притиснат до тялото му и до другите неща - до костите.
- Но не можете да направите това, не можете да извършите подобно нещо! - Гласът му се извиси в писък. - Пуснете ме! Пуснете ме! - Ехото се върна, писъците се издигаха и после го връхлитаха. - Пуснете ме! - Думите вече не се различаваха. Виковете му ставаха все по-тихи и изпълнени с агония. А ужасният им звук му донасяше някакво странно успокоение. И той знаеше, че това ще е последната утеха, която някога ще получи.
Накрая легна до Томи и хвана ръката му. Може пък да не беше мъртъв. Може би щеше да се събуди и двамата щяха да изследват заедно това място. Вероятно от тях се очакваше да направят точно това. Сигурно имаше път навън и останалите очакваха от него да го открие; сигурно искаха да мине през долината на смъртта, за да намери изход, но не искаха да го убиват. Та те бяха негови братя и сестри от ордена. Не, Елвера, милата Елвера, Харберсън и Енцо, и онзи стар злобен Клермон, те не бяха способни на подобно нещо!
Най-накрая се обърна и се надигна на колене. Когато опита да се изправи, левият му глезен се изкриви болезнено.
- Е, поне мога да пълзя, мамка му! - прошепна. - Мога да пълзя! - извика отново. И запълзя. Разбутваше костите пред себе си, заедно с мръсотията - някакви начупени скали или кости, кой знае. Не мисли за това. Не мисли и за плъхове. Не мисли!
Главата му внезапно се удари в нещо, в стена.
За шейсет секунди беше обиколил всички стени. Помещението беше съвсем малко - просто шахта.
О, добре, сега нямаше да мисли за излизане. Поне докато не се почувства по-добре и не стане на крака. Тогава ще потърси някой отвор, нещо като прозорец може би. Все пак тук имаше въздух, свеж въздух.
Просто си почини малко, помисли си той и се сгуши отново до Томи. Притисна чело в ръкава му и се опита да измисли какво да прави. Беше немислимо да умре тук, та той бе млад, как ще умре така, захвърлен в тъмница от някакви откачени старци… невъзможно. Да, почини си, подготви се за следващия си ход. Почини си…
Унесе се. Колко глупаво от страна на Томи да игнорира напълно втората си майка, да и? каже, че не иска да поддържа никакъв контакт с нея. Бяха минали шест месеца оттогава, дори година… Не, банката щеше да ги търси. Банката на Томи, неговата банка ще го потърси, когато той не изпрати чека за тримесечието. И кога беше това? Не, не бе възможно да са решили да ги заровят живи на това ужасно място! Той се стресна и се събуди от странен шум.
Чу го отново и отново. Беше му познат, но не можеше да се сети какъв е. По дяволите, в този пълен мрак не можеше да различи дори посоките. Трябваше да се заслуша. Всъщност бе цяла серия от шумове. Опитай да си ги представиш, да си ги представиш. И той го направи.
Някой зидаше стена, нареждаше тухли и ги слепяше с хоросан. Тухли и хоросан, високо горе.
- Но това е абсурдно, абсурдно. Това е средновековно, ужасяващо. Томи, събуди се! Томи! - Сигурно щеше да запищи отново, но бе твърде унизително да пищи пред тези копелета, които зазиждаха проклетата врата.
Той заплака тихо до ръката на Томи. Не, това беше просто наказание, за да ги накарат да съжаляват, да се разкаят, преди да ги изправят пред властите. Те нямаха намерение да ги оставят тук, да ги оставят да умрат! Беше просто някакво ритуално наказание само за да ги сплашат. Но най-ужасното бе, че Томи вече бе мъртъв! Но все пак беше нещастен случай. Когато дойдат за него, той ще е съвсем покорен. Важното е да се махне оттук! Само това искаше от самото начало - да се махне оттук!