«Не мога да умра така, това е немислимо. Невъзможно е да ми вземат живота, мечтите, величието, което едва успях да зърна заедно със Стюарт и Теса…»
Някъде, в дълбините на ума си той знаеше, че в логиката му има огромни, ужасни недостатъци, но продължи да си представя бъдещето. Как те ще дойдат, как ще му кажат, че са искали само да го изплашат, че смъртта на Томи е била нещастен случай, че не са очаквали падането да е толкова опасно. Глупаци, отмъстителни глупаци и лъжци. Трябваше да е готов, да е спокоен, вероятно дори да поспи заслушан в звуците от зидането над главата му. Не, те бяха спрели. Вратата бе зазидана, но това нямаше значение. Сигурно имаше и друг изход от тази тъмница, други пътища навън. По-късно ще ги открие.
Засега бе най-добре да се притиска към Томи, да се сгуши в него и да чака паниката да отмине, за да може да измисли какво да стори.
О, как можа да забрави, че Томи има запалка. Томи никога не бе пушил, също като него, но винаги носеше луксозна запалка. Палеше цигарите на красивите момичета.
Пребърка джобовете на панталоните му, не, беше в сакото. Намери я, малка златна запалка. Дано имаше газ и да не е изхабена.
Седна бавно, като нарани дланта на лявата си ръка на нещо остро. Щракна запалката. Изскочи малко пламъче, което скоро се издължи. Около него се разля светлина, която разкри тясната тъмница, изсечена дълбоко, дълбоко в земята.
А тези остри, потрошени неща наоколо бяха кости, човешки кости. Точно до него лежеше скелет, който го гледаше с празните си орбити, а ето и още един… Господи! Костите бяха толкова стари, че някои се бяха превърнали в прах! А Томи бе мъртъв, от устата му бе потекла струйка кръв, която пълзеше по врата му и влизаше в яката. И навсякъде, навсякъде имаше само кости!
Той изпусна запалката и ръцете му сами полетяха към главата. Очите му се затвориха, а устата се раззина в неспирен, оглушителен писък. Писъкът се изливаше от него в мрака и отнасяше ужаса и страха му към небесата. С цялата си душа той вярваше, че всичко ще е наред, че всичко ще е наред, ако някак спре да крещи, но викът се изливаше от него все по-оглушителен, вечен и безспирен.
Двайсет и две
Човек рядко се чувства в пълна изолация на борда на самолет. Дори на този - така луксозно тапициран, с дълбоки кресла и голяма маса - пак усещаш, че си на самолет. Знаеш, че си на почти дванайсет хиляди метра над Атлантика и чувстваш леките пропадания, докато машината язди ветровете, както огромен кораб язди вълните.
Седяха в трите кресла около масата. В трите върха на невидим равностранен триъгълник. Едното кресло бе специално изработено за Аш, това бе очевидно. Той вече бе застанал до него, когато ги покани да заемат другите две.
Другите кресла, до осеяните с илюминатори стени на кабината, бяха празни. Стърчаха като големи ръце в кожени ръкавици, готови да те сграбчат здраво и плътно. Едното от тях беше по-голямо от останалите. Беше за Аш, със сигурност.
Всичко беше в карамелено и златисто. Всичко беше модерно и почти съвършено. Младата американка, която сервира напитките, също беше съвършена. Музиката, която пуснаха за кратко - Вивалди - също беше съвършена.
Самюъл, удивителният дребосък, спеше в задното отделение, свит на леглото, прегърнал здраво бутилката, която бе взел от апартамента в «Белгрейвия». Постоянно искаше някакъв булдог, който слугите на Аш нямаше как да му доставят.
- Аш, нали каза, че ще получа каквото пожелая? Чух те да им нареждаш. Е, искам булдог! Искам булдог веднага.
Роуан се бе отпуснала в креслото, сложила ръце на подлакътниците.
Не знаеше колко време е минало, откакто е заспала. Беше се унесла по някое време. Сега изглеждаше изненадващо наелектризирана, взираше се в двамата мъже срещу нея - в Майкъл, който допушваше остатъка от цигарата си, като го държеше с два пръста, а малкото огънче вече се обръщаше навътре.
А Аш, облечен в едно от своите дълги, красиво скроени сака с навити небрежно ръкави, бяла риза, украсена със златни копчета за ръкавели с диаманти, които приличаха на опали, макар че тя не беше голям експерт по скъпоценните и полускъпоценни камъни. Опали. Очите му също имаха опалесцентен блясък. Панталоните му бяха широки, като на пижама, но също последна дума на модата. Той бе вдигнал невъзпитано крак на края на коженото си кресло. На дясната му китка блестеше тънка златна гривна - просто фина верижка, която блещукаше и му придаваше адски секси вид, но защо, тя не можеше да каже.