Тя погледна към тавана. Беше толкова изтощена, че всичко и? се виждаше размазано. Очите и? бяха сухи и сигурно скоро щеше да заспи. Просто се налагаше, но не можеше да го направи. Не и сега.
Аш отново заговори.
- Ти имаш една история, която никой, освен мен не може да чуе - каза Аш. - А аз искам да я чуя. Аз пък имам история, която ще разкажа само на теб. Искаш ли да ми се довериш? Искаш ли моето приятелство и някога, вероятно, обичта ми?
Майкъл се замисли и отвърна с лека усмивка и свиване на рамене.
- Мисля, че искам всичко това, щом настояваш.
- Добре - отвърна тихо Аш.
Майкъл пак се засмя, прозвуча като лек тътен.
- Но ти нали знаеш, че аз убих Лашър? Юри ти е казал. Сигурно не си много доволен, че съм убил един от твоите?
- Той не беше един от моите - каза Аш и се усмихна мило. Светлината блесна точно върху белия кичур на лявото му слепоочие. Мъж на трийсет вероятно, с елегантни сиви кичури - беше нещо като момчето гений на корпоративния свят - преждевременно забогатял, преждевременно посивял. Преживял векове, безкрайно търпелив.
При тази мисъл тя почувства гордост, че уби Гордън, а не него.
Да, тя го стори. За първи път в тъжния си живот се бе насладила при използването на силата си - да осъди на смърт един човек само с волята си, да унищожи тъканите в него. Убеди се в нещо, което винаги бе подозирала - че ако наистина иска да го направи, ако наистина помага на силата, вместо да и? пречи, тя проработва ужасно бързо.
- Искам да ви разкажа някои неща - каза Аш. - Държа да ги знаете, да знаете какво се случи и как се озовахме в долината. Не сега, сега сме много изморени. Но искам да ви ги разкажа.
- Да, и аз искам да ги науча - отвърна Майкъл. Посегна към джоба си, извади наполовина пакета с цигари и измъкна една. - Искам да знам всичко за теб. Искам да разгледам и книгата, ако решиш да ни позволиш да я видим.
- Всичко това е възможно - рече Аш и много елегантно отпусна ръка на коляното си. - Вие сте истинско племе от вещици. Ние с вас сме близки. Не е толкова ужасно сложно, наистина. Аз се научих да живея в дълбока самота. Забравих за всичко това с години. Но то отново се появи - желанието да бъда свързан с някого. Желанието някой да ме познава, да ме разбира, да бъда оценяван морално от друг изтънчен ум. Именно това винаги ме е привличало в Таламаска, от самото начало. Мисълта, че мога да ида там и да се доверя на учените, да говорим до късно през нощта. Това привлича и много други нечовеци към тях. Аз не съм единственият.
- Е, все пак всички имаме нужда от това, нали? - каза Майкъл, като хвърли бърз поглед към Роуан - още един от техните мълчаливи, тайни моменти, които приличаха на невидима целувка.
Тя кимна.
- Да - съгласи се Аш. - Хората рядко успяват да оцелеят без подобно общуване, без комуникация. Без любов. А нашата раса е любяща. Отне ни много време да проумеем агресията. Когато се срещнахме за пръв път с хората, бяхме като децата, но не бяхме деца. Това е просто друг вид благовидно поведение. В него има и упорство - желание да бъдеш задоволен на мига и стремеж към това нещата да си останат прости.
Той замълча. После попита много искрено:
- Какво всъщност ви тревожи? Защо се поколебахте, когато ви поканих да дойдете с мен в Ню Йорк? Какво ви минава през главите?
- Убийството на Лашър бе само въпрос на оцеляване за мен - каза Майкъл. - Имаше един свидетел, който можеше да разбере и прости, ако прошката на свидетел е необходима. И този човек е мъртъв.
- Аарън.
- Да, той искаше да отведе Лашър, но разбра защо не му позволих да го стори. Онези двамата също загинаха при нещо като самозащита…
- И ти се измъчваш заради тези три смъртни случая - заключи Аш тихо.
- Убийството на Лашър си беше преднамерено - каза Майкъл, сякаш говореше на себе си. - Това същество нарани жена ми; то ми отне детето, собственото ми дете. Въпреки че кой знае какво щеше да бъде това дете? Има толкова много въпросителни, толкова много вероятности. А после той уби и онези жени. Уби ги в стремежа си да се сдобие с потомство. Беше невъзможно да го оставя жив, както не бихме оставили да вирее вирус или насекомо. Съвместното ни съществуване беше немислимо, пък и имаше - нека се изразя с твоите думи - контекст, начинът, по който той се бе държал от самото начало, още докато беше дух, начинът, по който… ме беше използвал.