- Щеше ли да я пожелаеш? - попита Роуан. - Нима нямаше да обърнеш света, за да се добереш до нея, за да я спасиш, за да я отведеш на сигурно място и да станеш баща на своя народ отново?
Майкъл се страхуваше за нея, грижата личеше в погледа му. Като гледаше двамата мъже, Роуан осъзна, че всъщност не признава всичко това само заради тях. Говореше заради себе си, защото тя бе майка, застреляла собствената си дъщеря, тя бе дръпнала спусъка. Внезапно потрепери, стисна силно очи, вдигна рамене, отпусна се отново в стола и килна глава на една страна. Бе чула тялото да се свлича на пода, бе видяла как се сгърчва лицето, бе вкусила млякото, гъстото сладко мляко, почти като бял сироп, божествено вкусно.
- Роуан - каза Аш нежно, - Роуан, Роуан, моля те, не преживявай всичко това отново заради мен.
- Но ти щеше да обърнеш света, за да я намериш - рече тя. - Нали затова си дошъл в Англия, когато Самюъл ти се е обадил, когато ти е разказал историята на Юри. Дошъл си, защото в Донелайт е бил забелязан талтош.
Аш кимна бавно.
- Не мога да отговоря на този въпрос. Не знам отговора. Да, сигурно щях да дойда. Но дали щях да я отведа със себе си? Не зная.
- О, стига, как би устоял?
- Имаш предвид как бих устоял да положа отново началото на своя вид?
- Да.
Той поклати глава и погледна надолу замислен. Пръстът му отново се изви под брадичката, лакътят му се опираше на креслото.
- Странни вещици сте вие двамата - каза той.
- Защо? - попита Майкъл.
Аш стана, главата му почти докосваше тавана на кабината. Протегна се, после се обърна и направи няколко крачки със сведена глава. След малко отново се извърна към тях и каза:
- Вижте, не бива да продължаваме така с въпросите. Сега мога да ви кажа единствено, че съм доволен от смъртта на женската. Доволен съм, че е мъртва! - Той поклати глава и сложи ръка на полегатата облегалка на креслото. Погледна встрани, косата му падаше върху очите, изглеждаше доста див, слаб и драматичен, като магьосник.
- Помогни ми, Боже! - прошепна той. - Наистина изпитвам облекчение, радвам се, че разбирам едновременно и за съществуването и?, и за смъртта и?.
Майкъл кимна.
- Мисля, че започвам да разбирам.
- Наистина ли?
- Няма как да съществуваме заедно под слънцето, няма как - два вида уж така подобни и същевременно така различни, нали?
- Да, няма как - отвърна Аш и поклати глава в потвърждение на думите си. - Та коя раса може да съжителства с друга? Коя религия може да търпи друга? Войните са навсякъде; и по същество винаги са племенни, без значение какво казват хората! Те са племенни и се водят за пълно унищожение, без значение дали са между араби и кюрди, или турци и европейци, или пък руснаци и азиатци. Те никога няма да спрат. Хората мечтаят за края им, но той няма да дойде, докато човешкият род съществува. Ако моят вид се роди отново и хората бъдат изличени от лицето на земята, тогава ние ще живеем в мир. Но не вярва ли всеки народ в това?
Майкъл поклати глава.
- Не е нужно да се надига борба - каза той. - Не е невъзможно войните между различните нации да спрат.
- Да, не е невъзможно, но не е вероятно.
- Не е нужно един вид да властва над друг - настоя Майкъл. - Дори не е нужно те да знаят за съвместното си съществуване.
- Имаш предвид, че трябва да живеем в тайна? - попита Аш. - Имаш ли представа колко бързо нараства числеността на нашия вид? Имаш ли представа колко силни сме ние? Не, не можеш да знаеш, никога не си виждал как един талтош се ражда знаещ, никога не си виждал как пораства до пълния си ръст през първите няколко минути, часове или дни; никога не си го виждал.
- Аз съм го виждала - каза Роуан. - Виждала съм го два пъти.
- И какво мислиш? Какво би излязло от моето желание да открия женска? Какво би станало, ако започна да тъжа по твоята Емалет и потърся нейна заместничка? Какво би станало, ако отида при вашата невинна Мона със семето, което може да създаде талтош или пък да доведе до смъртта и??
- Мога да ти кажа едно - отвърна Роуан, като си пое дълбоко дъх. - В мига, в който застрелях Емалет, не изпитвах и най-малкото съмнение, че тя е заплаха за моя вид и трябва да умре.
Аш се усмихна и кимна.
- И си била права.
Замълчаха. После Майкъл заговори:
- Сега знаеш най-страшната ни тайна.
- Да, така е - потвърди Роуан тихо.
- Но се чудя дали ние знаем твоята - добави Майкъл.
- Ще я научите - отвърна Аш. - Сега ще поспим. Очите ме болят. А и в корпорацията ме чакат доста задачи, които само аз мога да реша. Сега ще поспим и в Ню Йорк ще ви разкажа всичко. Ще научите всичките ми тайни, от най-малката до най-голямата.