Двайсет и три
- Мона, събуди се.
Тя чу шумовете от блатото, преди още да е успяла да го види. Чу крякането на жабите и писъците на нощните птици, плясъка на водата около нея - тинеста, неподвижна и все пак отнякъде се чуваше този шум, вероятно от ръждясалите тръби или пък под борда на лодката. Бяха спрели. Това сигурно беше пристанът.
Сънува най-странния сън. Бе на изпит, след който щеше да управлява света, така че трябваше да отговори на всеки въпрос. От всички области на знанието - наука, математика, история, любимите и? компютри, финанси и дори за смисъла на живота. Последната бе най-трудната част, защото тя се чувстваше толкова жива, че не можеше да започне да оценява живота. Знаеше само, че е прекрасно да си жив. Дали бе стигнала максималните точки? Дали щеше да управлява света?
- Събуди се, Мона! - прошепна Мери Джейн.
Мери Джейн не можеше да види, че очите и? са отворени. Мона гледаше през прозореца на колата към блатото, към разкривените и наклонени дървета, болезнено осеяни с мъх, към лозите, увити като въжета около огромните стари кипариси.
На лунната светлина в пролуките между водните плевели се виждаха части от блатото и колената на кипарисите, по които имаше множество опасни шипове, щръкнали навсякъде. Някакви малки черни създания летяха в нощта. Може би бяха летящи хлебарки, по-добре да не мисли за това!
Гърбът я болеше. Когато се опита да се наклони напред, почувства тежест и болка в цялото тяло. Пиеше и? се още мляко. Бяха спирали два пъти да купят, но тя искаше още. В хладилната чанта имаше няколко кутии, но беше по-добре първо да влязат в къщата.
- Хайде, скъпа, слез и ме чакай тук. А аз ще скрия колата някъде, за да не я види никой.
- Как ще скриеш тази огромна кола?
Мери Джейн отвори вратата и и? помогна да слезе, после се отдръпна назад и я погледна ужасена, въпреки че се постара да не го показва. Светлината от купето озаряваше лицето и?.
- Господи, Мона Мейфеър! Ами ако умреш?
Мона я сграбчи за китката, за да се изправи. Стъпи уверено на меката земя, осеяна с бели сияещи мидени черупки. Тръгнаха по кея в тъмното.
- Престани да говориш така, Мери Джейн. Но за всеки случай ще ти дам тема за размисъл, за да не мислиш за глупости - каза Мона. Опита се да вдигне торбата с провизии от пода на колата, но не можа да се наведе толкова.
Мери Джейн тъкмо бе запалила фенера. Обърна се, лъчът освети очите и? и тя доби доста призрачен вид. После освети порутената барака зад нея и няколко метра от разнебитения кей, както и мъха, който висеше от мъртвешките на вид клони над главата и?.
Господи, в мрака се щураха всякакви летящи твари.
- Мона Мейфеър, скулите ти направо стърчат от лицето! - каза Мери Джейн. - Кълна се, мога да видя зъбите през кожата около устата ти.
- О, престани, започваш да откачаш. Това е от светлината. Ти самата приличаш на призрак. - Боже, чувстваше се ужасно. Имаше силни болки и бе много отслабнала. Дори краката я боляха.
- Няма да повярваш какъв е цветът на кожата ти! Господи, приличаш на човек, потънал във вана с мляко и магнезий!
- Добре съм. Не мога да вдигна това нещо.
- Аз ще го взема, ти се облегни на онова дърво. За него ти говорих - най-старият кипарис по тези места. Онова там беше езерце, малко езерце. Семейството излизаше в него с лодки. Ето, вземи фенера, дръжката не пари.
- Изглежда доста опасен. В уестърните винаги хвърлят по някой такъв фенер в обора, където главният герой е пленен от лошите. Фенерът се чупи и подпалва сеното. Не ми харесва тази работа.
- Е, тук никой няма да направи подобно нещо - извика Мери Джейн над рамото и?, докато вадеше от колата торбите и ги стоварваше върху мидите. - Пък и тук няма никакво сено, а дори и да имаше, щеше да е влажно.
Фаровете на колата осветиха блатото, проникнаха дълбоко сред дънерите - дебели и тънки - и дивите разкривени палми и бананови дървета. Водата въздъхна и се раздвижи отново, вдигна се воня на застояло, а после всичко отново притихна.
- Господи, какъв пущинак - прошепна Мона, но някак с възхита. Харесваше и? дори студеният въздух тук, безжизнен и мек, несмущаван от бриз, но все пак раздвижван, вероятно от водата.
Мери Джейн остави хладилната чанта на земята.
- Не, скъпа, гледай на другата страна. Когато обърна колата назад, ще видиш ей там светлините на Фонтевро!
Вратата се затръшна и гумите изхрущяха по чакъла.
Голямата кола зави надясно и светлините на фаровете се плъзнаха по тънките дървета фантоми. И ето, тя ги видя - огромни и ужасни в този полумрак - извитите прозорци на таванския етаж, които просветваха и примигваха, докато колата вземаше завоя.