- Какво и? е?
Светът милостиво престана да се върти пред очите и?. Май твърде здраво бе хванала ръката на Мери Джейн. Сега трябваше да я пусне. Добре, лесна работа! Мери Джейн хвана с две ръце пръта и те се отделиха от пристана.
- Но, Мери Джейн, погледни - каза Мона.
- Да, скъпа, не е далече, просто се успокой. Лодката е голяма и стабилна. Нищо няма да се случи. Ако искаш коленичи или пък седни, но не ти препоръчвам да се тревожиш за това.
- Къщата, къщата е килната на една страна.
- Скъпа, тя е така от петдесет години.
- Знаех си, че така ще кажеш. Но ако потъне? Господи, не мога да я гледам! Ужасно е такава грамада да се килне толкова много, като…
Болката отново я връхлетя - злобна, силна, мимолетна.
- Е, недей да я гледаш тогава! - каза Мери Джейн. - Няма да повярваш, но аз самата измерих наклона с парче стъкло и компас. По-малък е от пет градуса. Изглежда така килната заради колоните.
Тя вдигна пръта и лодката с плоско дъно се плъзна бързо напред по инерция. Сънливата нощ се сключваше около тях, зелена и мека, пълзящите растения се спускаха от голите клони на дърветата, които изглеждаха готови да паднат в блатото.
Мери Джейн отново заби кола във водата и натисна силно. Лодката полетя към огромната тъмна сянка, издигаща се пред тях.
- О, господи, това предната врата ли е?
- Ами сега е малко увиснала на пантите, ако това имаш предвид, но такова е положението. Скъпа, ще те заведа точно до вътрешното стълбище. Ще вържем лодката точно отпред, както винаги.
Бяха стигнали до верандата. Мона притисна устата си с ръце, прииска и? се и да закрие очите си, но знаеше, че ще падне, ако го стори. Тръгна право към дивите лози, сплетени над главите им. Накъдето и да погледнеше, виждаше тръни. Сигурно навремето са били рози, може би отново щяха да бъдат. В тъмното се виждаха и някакви цветя - глициния. Обичаше глицинията.
Ами ако тези колони рухнат точно сега. Не бе виждала по-широки колони. Господи, не беше виждала такива дори на рисунките. Та това си беше абсолютно разкошна постройка в стил Гръцко възраждане. Но досега не бе познавала никой, който е живял тук, поне не можеше да си спомни.
Орнаментите по тавана на верандата бяха изгнили, грозна дупка зееше над нещо, което можеше да е убежище на гигантски питон или пък цяло гнездо на хлебарки. Може би жабите ядат хлебарки. Жабите не спираха да крякат, хубав звук, много силен в сравнение с по-нежните песни на градинските цикади.
- Тук няма хлебарки, нали, Мери Джейн?
- Хлебарки ли? Скъпа, тук има отровни и водни змии и много алигатори. Котките ми ядат хлебарките.
Те влязоха през входната врата и се озоваха в огромно фоайе, изпълнено с миризмата на влажен гипс, на лепило от белещите се тапети и вероятно на дърво. О, тук всичко миришеше на гнило, на блато, на непознати твари. Леко развълнуваната вода хвърляше зловещо сияние по стените и тавана. Вълнички светлина, които бяха почти хипнотични.
Внезапно Мона си представи Офелия, която се носи по водите на потока с цветя в косите.
През големите врати се виждаше порутен салон, където светлината също танцуваше по стената. Имаше и някакви мокри остатъци от драперии, така потъмнели от водата, че цветовете им вече не личаха. Тапетите висяха на големи парчета.
Малката лодка се удари в стълбите с трясък. Мона посегна да се хване за перилата. Сигурна бе, че ще падне, но не стана така. Още една вълна на болка стегна корема и? и се вряза дълбоко в гърба и?. Тя сдържа дъха си.
- Мери Джейн, трябва да побързаме.
- О, и още как! Мона Мейфеър, много се страхувам.
- Недей. Бъди смела. Мориган има нужда от теб.
- Мориган!?
Светлината от фенера потрепери и се заиздига към високия таван на втория етаж. Тапетите бяха на малки цветни букетчета, които бяха така избледнели, че приличаха само на скици. Големи дупки зееха на стените, но тя не можеше да види нищо през тях.
- Стените са тухлени, не се притеснявай за това. Всяка стена вътре е тухлена, като на Първа улица. - Мери Джейн връзваше лодката. Наистина бяха акостирали на самото стъпало. Сега вече не се люлееха. Мона се хвана за перилата. Страх я беше да слезе, както и да остане в малката лодка.
- Качвай се нагоре, аз ще взема багажа. Качвай се и иди да поздравиш баба. Не се притеснявай за обувките си, имам няколко сухи чифта. Ще ти донеса всичко.
С леки стонове Мона посегна предпазливо към перилото и го стисна с две ръце. Излезе от лодката и запази равновесие, докато не застана съвсем стабилно. Стълбището нагоре беше сухо.
Ако не беше наклонено, вероятно щеше да изглежда съвсем сигурно. И ето я сега - застанала там, с една ръка на перилото, а другата - опряна на меката прогизнала гипсова стена отляво. Погледна нагоре и почувства къщата, почувства гниенето и?, силата и?, упорството и? да не падне в необятните води.