Къщата бе масивна и силна, поддаваше съвсем бавно. Вероятно щеше да си остане така завинаги. Но когато си помисли за блатото, Мона се зачуди как така не ги е погълнало досега, както лошите типове по филмите загиват в плаващи пясъци.
- Качвай се нагоре - каза Мери Джейн, която вече бе хвърлила едната торба на стъпалото пред нея. Трополеше, местеше нещо. Явно бе много заета.
Мона пое нагоре. Да, стълбището бе стабилно и удивително сухо, когато тя стигна до върха му. Толкова сухо, сякаш тук бе пленено ярко пролетно слънце, от което дъските бяха избелели, да, избелели като плавеи.
Най-накрая се озова на втория етаж. Реши, че ъгълът на наклона може и да е по-малък от пет градуса, но е достатъчен да те влуди. После присви очи, за да види по-добре дъното на коридора. Там се издигаше още една голяма и красива врата с полукръгъл прозорец отгоре и електрически крушки от двете, страни, които висяха на кръстосани жици от самия таван. Имаше и мрежа против комари. Много мрежи против комари, през които струеше мека електрическа светлина.
Пристъпи няколко крачки, като все още се придържаше към стената, която сега вече бе съвсем твърда и суха. От дъното на коридора се чу тих смях. Когато Мери Джейн стигна до втория етаж с фенер в ръка и остави торбата на върха на стълбището, Мона видя едно дете да стои на прага на стаята в края на коридора. Беше момче, с много тъмна кожа, с големи черни очи и мека черна коса. В лицето приличаше на малък индийски светец, който се взираше в нея.
- Хей, Бенджи, ела ми помогни. Хайде де! - извика Мери Джейн.
Момчето тръгна спокойно напред. Щом се приближи, вече не изглеждаше така малко. Беше високо може би колкото Мона, което не означаваше кой знае какво, защото Мона още не бе прехвърлила метър и петдесет и вероятно нямаше и да ги мине.
Момчето бе от онези красиви деца с мистериозна смесица от африканска, индийска, испанска, френска и може би мейфеърска кръв. На Мона и? се прииска да го докосне, да докосне бузата му и да провери дали кожата му е такава, каквато изглежда - много, много фина. Спомни си думите на Мери Джейн как се продавал в центъра на града. И изведнъж пред очите и? блесна образ - виолетова стая с много лампиони, джентълмени-декаденти като чичо Жулиен в бели костюми и прочие. Видя и самата себе си в месингов креват заедно с това възхитително момче!
Откачена работа. Болката отново я сепна. За малко да падне на земята, но упорито запристъпва напред. Ето ги и котките. Боже, вещерски котки - големи, с дълги опашки, пухкави, с демонични очи. Бяха поне пет, стрелкаха се покрай стените.
Красивото момче с блестящата черна коса понесе двата сака с провизии по коридора пред нея. Тук дори беше чисто, той май беше помел и обрал праха.
Обувките и? жвакаха. Всеки миг щеше да припадне.
- Ти ли си, Мери Джейн? Бенджи, моето момиче ли се върна? Мери Джейн!
- Идвам, бабо, идвам. Какво правиш, бабо? - Мери Джейн притича край Мона, понесла тежката хладилна чанта. Лактите и? стърчаха встрани, а косата и? се развяваше.
- Хей, здравей, бабо! - И тя изчезна зад вратата. - Какво правиш?
- Ям крекери и сирене, искаш ли?
- Не, не сега. Дай ми целувка. Телевизорът да не е развален?
- Не, скъпа. Просто ми омръзна. Бенджи записваше песните, които му пеех. Бенджи!
- Виж, бабо, трябва да вървя. Водя Мона Мейфеър. Ще я заведа на тавана, където е по-топло и сухо.
- О, да, да - прошепна Мона. Облегна се на стената, която сякаш избяга от нея. Боже, почти можеш да легнеш на такава наклонена стена. Почти.
Краката и? пулсираха, болката се върна отново.
Мамо, аз идвам.
Задръж, скъпа, трябва да се кача на горния етаж.
- Доведи Мона Мейфеър тук. Доведи я тук.
- Не, бабо, не сега! - Мери Джейн излетя от стаята, бялата и? пола се плъзна покрай касата на вратата, ръцете и? бяха протегнати към Мона.
- Нагоре, скъпа, право нагоре, хайде, ела тук, зад завоя.
Чу се някакъв шум точно когато Мери Джейн я преведе по завоя на стълбището и застанаха в подножието на стъпалата. Мона видя от стаята зад тях да изниква миниатюрна женица. Сивата и? коса бе сплетена на хлабави плитки, прихванати с панделки. Лицето и? бе много сбръчкано, а очите - изумително черни, присвити от веселие.
- Трябва да побързаме - каза Мона и тръгна колкото можа по-бързо, като се държеше за перилата. - Става ми зле от този наклон.
- Лошо ти е заради бебето!
- Продължавай напред и светни лампите - извика старицата, като стисна ръката на Мона с удивително силната си и суха ръчица. - Защо, по дяволите, не ми казахте, че това дете е бременно?! Господи, та това е детето на Алисия, което едва не умря, когато му отрязаха шестия пръст!