- Какво? Мен ли имате предвид? - Мона се обърна към древното сбръчкано лице с малки, плътно притиснати устни.
Жената и? кимна.
- Искаш да кажеш, че съм имала шести пръст? - попита Мона.
- О, имаше, скъпа, и за малко да отидеш на небето, когато те упоиха. Никой ли не ти е казвал, че сестрата ти би два пъти упойка и сърцето ти почти спря. Евелин дойде и те спаси!
Бенджи се втурна покрай тях нагоре по стълбището. Босите му крака шляпаха по голия под.
- Не, никой не ми е казвал. Господи, имала съм шести пръст!
- Нима не разбираш - това ще ти помогне! - обяви Мери Джейн.
Тръгнаха нагоре, до светлината имаше около стотина стъпала. Малката фигурка на Бенджи, който бе включил лампите, сега слизаше бавно надолу. Мери Джейн обаче вече бе започнала да вика по него.
Бабата стоеше в подножието на стъпалата. Бялата и? нощница стигаше чак до мръсния под. Черните и? очи сякаш измерваха Мона. «Мейфеър, да, истинска Мейфеър», помисли си Мона.
- Вземи одеялата, възглавниците и всичко останало - каза Мери Джейн. - Побързай. И донеси млякото, Бенджи, млякото.
- Чакай малко - извика бабата. - Струва ми се, че това момиче няма време да се настанява на тавана. Трябва да отиде веднага в болница. Къде е камионът? На пристана ли е?
- Остави това, тя ще роди тук - каза Мери Джейн.
- Мери Джейн! - изрева старицата. - За бога, не мога да се кача горе заради крака си.
- Просто се върни в леглото, бабо. Накарай Бенджи да побърза с багажа. Бенджи, да знаеш, че няма да ти платя!
Те продължиха по стълбите към тавана. С изкачването ставаше все по-топло.
Помещението беше огромно.
И тук се виждаха оплетените жици на електрическите крушки. Имаше отоплителни печки и гардероби във всяка ниша. Във всяка, освен в една, където имаше легло, а до него - газена лампа.
Леглото беше огромно, с тъмни семпли колони, типични за провинцията. Балдахин нямаше, само мрежа против комари, спусната от върха и надиплена. Мрежа имаше и на входа на нишата. Мери Джейн я повдигна, когато Мона политна напред към мекия матрак.
О, беше съвсем сух! Наистина. Пухеният юрган падна върху нея. Възглавници, много възглавници. А газената лампа, макар че изглеждаше опасно близо, превръщаше нишата в нещо като палатка.
- Бенджи! Донеси хладилната чанта веднага.
- Шери, ама аз тъкмо я занесох на задната веранда - каза момчето с явен каджунски акцент. Изобщо не звучеше като старицата. «Тя говори като една от нас, помисли си Мона, е, може би с малка разлика…»
- Тогава иди я донеси! - нареди Мери Джейн.
Мрежата отразяваше златистата светлина и разкрасяваше нишата с леглото. Да, това бе хубаво място за умиране, може би по-хубаво дори от потока с цветята.
Болката се върна, но този път бе много по-поносима. Какво трябваше да прави сега? Беше чела за това. Да си сдържа дъха или нещо подобно? Не помнеше. Точно по този въпрос не се бе информирала достатъчно. Исусе Христе, май че се започваше.
Тя стисна ръката на Мери Джейн, която седеше до нея, гледаше я и попиваше потта от челото и? с нещо меко и бяло, по-меко от носна кърпа.
- Да, скъпа, тук съм. То става все по-голямо, Мона. То не е просто… не е…
- То ще се роди - прошепна Мона. - То е мое. Ще се роди, но ако умра, ще трябва да направиш нещо за мен. Ти и Мориган.
- Какво!
- Ще ми направиш смъртен одър от цветя.
- Какво?
- Тихо, говоря за нещо наистина важно.
- Мери Джейн! - изрева бабата от долния етаж. - Ела долу и помогни на Бенджи да ме занесе до тавана, момиче!
- Ще направиш сал, пълен с цветя - каза Мона. - С глициния, рози и всичко, което расте навън, блатни ириси…
- Добре, добре и после какво?
- Ами ще го направиш съвсем крехък, много крехък, за да може, докато се нося на него, той да се разпадне от течението и аз да потъна във водата… като Офелия!
- Да, добре, както кажеш! Мона, много съм изплашена. Много.
- Тогава бъди вещица, тук няма кой да възрази, нали така?
Нещо се спука! Сякаш вътре в нея се отвори дупка. Господи, нима започваше да умира?
Не, мамо, аз идвам. Моля те, бъди готова да поемеш ръката ми. Имам нужда от теб.
Мери Джейн се свлече на колене, ръцете и? полетяха към лицето.
- Господи боже!
- Помогни и?, Мери Джейн! Помогни и?! - запищя Мона.
Мери Джейн стисна здраво очи и сложи ръце върху издутия корем на Мона. Болката беше ослепяваща. Опита се да види светлината по мрежата, да види стиснатите очи на Мери Джейн, да почувства ръцете и?, да чуе шепота и?. Но не можеше. Потъваше. Потъваше сред блатните дървета, протегнала ръце, за да се хване за клоните им.
- Бабо, ела да ми помогнеш! - извика Мери Джейн. И тогава се чу бързото топуркане на старицата!