- Бенджи, махай се оттук - викна тя. - Слизай долу, вън, махай се.
Мона потъваше все по-надълбоко, болката я стягаше все по-безмилостно. Господи, нищо чудно, че жените се страхуваха от раждането! Не беше шега работа. Направо си беше ужасно. Боже, помогни ми!
- Господи, Мери Джейн! - извика бабата. - Та това бебе ходи!
- Бабо, помогни ми, хвани я за ръката. Знаеш ли какво представлява тя?
- Това е ходещо бебе. Чувала съм за тях, но никога не съм виждала такова. Господи! Когато бях малка, тук в блатата се е родило ходещо дете, от Ида Бел Мейфеър. Казват, че станало по-високо от майка си и проходило веднага. Дядо Тобиас дошъл и го съсякъл с брадва пред очите на майка му, която пищяла на леглото! Нима не си чувала за ходещи бебета? В Санто Доминго са ги изгаряли!
- Не, не и това бебе! - зави отчаяно Мона. Тя блуждаеше в тъмното и се опитваше да отвори очи. Господи, каква болка. Изведнъж малка хлъзгава ръчица хвана нейната.
- О, Богородице Милостива - възкликна бабата, а Мери Джейн занарежда същата молитва, само с един стих по-назад, като на канон: - Най-благословена сред жените…
- Виж ме, мамо! - чу Мона шепот до ухото си. - Виж ме! Мамо, имам нужда от теб, помогни ми, помогни ми да порасна голяма, голяма, голяма.
- Да порасне голяма! - извикаха жените, а гласовете им заглъхваха дълго. - Да порасне голяма! Света Дево Милостива, помогни и? да порасне голяма.
Мона се засмя! Точно така, Божа Майко, помогни на моето ходещо бебе!
Но тя продължаваше да пада между дърветата. Внезапно някой сграбчи и двете и? ръце. Тя погледна в блещукащата зелена светлина и видя над себе си своето лице! Нейното собствено лице - бледо, със същите лунички и същите зелени очи, със същата вълниста червена коса. Нима тя самата посягаше да се спаси от падането? Та това бе нейната усмивка!
- Не, мамо, това съм аз. - Ръцете пак стиснаха нейните. - Виж ме. Това съм аз - Мориган.
Мона бавно отвори очи. Опита да си поеме дъх въпреки тежестта, която чувстваше. Опита да вдигне глава, да посегне към красивата червена коса, да достигне лицето, да го хване и да го… целуне.
Двайсет и четири
Когато се събуди, навън валеше сняг. Бяха и? дали дълга памучна нощница - доста плътна, но подходяща за нюйоркските зими. Спалнята бе чисто бяла и тиха. Майкъл спеше, отпуснал глава на възглавницата.
Аш работеше в офиса си долу, или поне така и? беше казал, че ще направи. Може и да беше приключил с ангажиментите и да бе отишъл да си легне.
Не долавяше никакъв шум в тази мраморна стая, в тихото снежно небе над Ню Йорк. Стоеше до прозореца, гледаше сивотата и снежинките, които се появяваха съвсем мънички, но ясно различими, за да се натрупат на пухкави малки преспи по покривите наоколо и по перваза на прозореца.
Беше спала шест часа. Достатъчно.
Облече се възможно най-тихо - сложи семпла черна рокля, още една от новите и скъпи придобивки, избирани от друга жена. Роклята бе по-екстравагантна от всичко, което сама би си купила. Сложи и перлите. Обувките бяха с дантелен кант и фатално високи. Черни чорапи. Лек грим.
После тръгна из тихите коридори. Натисна бутона, върху който бе изписана буквата «М» - бяха и? казали, че така ще може да види куклите.
Куклите. Какво знаеше за тях? Като дете бе тайно влюбена в тях, любов, която се срамуваше да признае пред Ели и Греъм, дори пред приятелите си. За Коледа си бе пожелавала комплект за химични опити, нова тенис ракета или нова стереоуредба за стаята си.
Вятърът виеше в асансьорната шахта като в комин. Звукът и? хареса.
Вратите на асансьора се отвориха и разкриха кабина с дървена ламперия и орнаментирани огледала, която тя смътно си спомняше от сутринта, когато пристигнаха. Бяха потеглили преди зазоряване и пристигнаха преди зазоряване. Шестте часа сън се бяха разтворили в нищото. За тялото и? сега беше вечер и тя го усещаше готово за нощта.
Спусна се надолу, заслушана във воя на вятъра. Беше призрачно - дали и на Аш му харесваше?
Сигурно в съвсем ранното си детство бе имала кукли, които не си спомняше. Нима не купуваха кукли на всички момиченца? Вероятно не. Вероятно нейната втора майка е знаела за вещерските кукли в сандъка на тавана, направени от истински кости и истинска коса. Може би е знаела, че има по една кукла за всяка вещица Мейфеър. Може би мисълта за тях я е карала да потръпва. Пък и има хора, които изпитват страх от кукли, независимо от религиозните им вярвания, минало или вкусове.
Тя страхуваше ли се от кукли?
Вратите се отвориха. Погледът и? веднага попадна върху стъклените витрини с месингови дръжки - подът бе от същия чист и искрящ мрамор. Месингова табелка на стената оповестяваше простичко: «Частна колекция».