Чак когато двамата седнаха при него, той вдигна очи от вестника, сгъна го и го остави встрани.
Не и? се искаше той да сваля очилата. Изглеждаха и? трогателни. Внезапно и? хрумна една мисъл, която я накара да се засмее - най-много би и? харесало да бъде и с двамата.
Смътни образи на тройка в леглото проблеснаха в ума и?, но знаеше, че такива неща не свършват добре, а и не си представяше, че Майкъл ще се съгласи да участва в подобно нещо. Най-хубаво беше да мисли за нещата така, както се бяха наредили в момента.
Имаше още един шанс с Майкъл. Беше сигурна в това, каквото и да мислеше той. Не биваше да захвърля единствената любов, която някога бе имала значение за нея. Трябва да е достатъчно зряла и търпелива за всички аспекти на любовта, за сезоните и?. Да бъде спокойна и уверена, че когато щастието отново дойде, ако изобщо дойде, тя ще разбере.
Майкъл бе свалил очилата, облегна се назад и опря глезена на единия си крак на коляното на другия.
Аш също се бе отпуснал в креслото си.
«Ние сме триъгълник», помисли си тя. И само аз съм с голи колене и съм свила крака на една страна, сякаш имам нещо за криене.
Това я разсмя. Усети аромат на кафе и чак сега видя, че каната и една чаша са точно пред нея.
Обаче Аш се пресегна първи и постави чашата в ръката и?. Той седеше от дясната и? страна, по-близо, отколкото в самолета. Всички бяха по-близо един до друг. И отново очертаваха равностранен триъгълник.
- Моля просто да ме оставите да говоря - каза Аш внезапно. Отново бе събрал ръце като за молитва и бе опрял върховете на пръстите си под долната си устна. Веждите му се смръщиха съвсем леко, после се отпуснаха и той заговори някак тъжно: - Трудно ми е, много ми е трудно, но искам да го направя.
- Разбирам - отвърна Майкъл. - Но защо искаш да го направиш? Нямам търпение да чуя историята ти, но това би ли си струвало болката, която ще ти причини?
Аш се замисли за момент и Роуан с мъка видя потрепването на ръцете му и притеснението, изписано по лицето му.
- Защото искам да ме обичате - каза Аш тихо.
Роуан отново остана безмълвна, дори малко нещастна.
Но Майкъл просто се усмихна по обичайния си открит начин и каза:
- Кажи ни всичко, Аш. Хайде… просто го направи.
Аш веднага се засмя. После всички замълчаха, но тишината не беше тягостна.
След малко той започна своя разказ.
Двайсет и пет
Всички талтоши се раждат със знание за много неща - факти от историята, легенди, някои песни, нужни за изпълняването на определени ритуали. Знаят майчиния си език и езиците, които майка им е чувала, наследяват основните познания на майката, а вероятно и допълнителните.
Всъщност тази основна тяхна дарба е нещо като неразкопана златна жила в планина. Никой талтош не знае колко може да извлече от наследствената си памет. С известно усилие могат да бъдат открити изумителни неща. Някои талтоши дори могат да намерят пътя към дома, към Донелайт, макар че никой не знае точно как. Някои биват привличани от най-северния бряг на Унст, най-северния остров на Британия само за да погледнат към Бърафирт, до фара Мъкъл Флюга, за да се опитат да зърнат изгубената родна земя.
Обяснението за всичко това се крие в химията на мозъка. Вероятно то ще се окаже разочароващо просто, но ние няма да го разберем, докато не разберем защо сьомгата се връща в реката, в която се е родила, за да хвърли хайвера си, или защо някои видове пеперуди откриват пътя към точно определена част от гората, когато дойде време да се размножават.
Ние притежаваме и свръхестествен слух, силните шумове ни нараняват. Музиката е в състояние да ни парализира. Трябва да сме много, много внимателни с нея. Разпознаваме другите талтоши мигновено - по миризмата или по вида им; разпознаваме и вещиците, щом ги видим, и тяхното присъствие ни влияе много силно. Никой талтош не е в състояние да пренебрегне присъствието на вещица.
Ще изброя още особености на нашата раса в хода на моята история. Сега обаче искам да отбележа, че доколкото аз знам, ние всъщност нямаме по два живота, както си мислеше Стюарт Гордън, макар че сред хората вероятно е битувало подобно схващане. Когато открием най-дълбоките си спомени за нашата раса, когато се потопим дълбоко в миналото, започваме да осъзнаваме, че всичко това не може да са спомени на една-единствена душа.
Вашият Лашър е бил душа, която е живяла преди, да. Безутешна душа, която отказва да приеме смъртта и осъществява трагично, непохватно завръщане към живота, за което останалите плащат висока цена.
По времето на крал Хенри и кралица Ан талтошите са били просто легенда от Шотландските планини. Лашър не е знаел как да проучи спомените, с които се е родил. Майка му е била просто човек и той сам е решил да стане човек, както са постъпвали мнозина от талтошите.