Разбира се, има легенди по целия свят за време, когато още не е имало луна.
Това бе легендарното време преди началото на времето - или поне ние така си мислехме, но никой не си го спомняше.
Не мога да кажа колко дълго съм живял на тази земя, преди да бъде разрушена. Помня колко силна бе миризмата на талтошите там, но за нас тя бе естествена като въздуха. Едва по-късно започнахме да я различаваме от човешката.
Помня Първия ден, както го помнят всички талтоши. Родих се, майка ми ме обичаше, стоях с часове с нея и с баща ми, говорехме, а после отидох до високите скали точно под ръба на кратера, където седяха белокосите, които говореха ли, говореха. Аз суках от майка си дълги години. Знаех, че млякото ще пресъхне, ако жената не позволи и на други да сучат от гърдите и?, и после няма да се появи, докато тя не роди отново. Жените не искаха млякото им да спира и обичаха да кърмят мъжете с него; това им доставяше върховно удоволствие, сученето, дразненето на зърната. Беше обичайно да легнеш с някоя жена и сученето бе своеобразно продължение на любовта. Семето на талтошите беше бяло, разбира се, като семето на хората.
Жените естествено също сучеха от други жени и дори се подиграваха на мъжете, че техните зърна не пускат мляко. Но и нашето семе се смяташе за нещо като мляко, не толкова вкусно, но по свой начин хранително и добро.
Сред мъжете имаше нещо като игра - да намерят някоя сама жена, да скочат върху нея и да сучат млякото и?, докато другите не чуят протестите и? и не ни разпъдят. Но никой не си и помисляше да направи друг талтош с тази жена! И ако тя наистина не искаше да сучем млякото и?, ние спирахме след известно време.
Жените също понякога нападаха така друга жена. Най-вече красотата на жената събуждаше жаждата към този вид удоволствие, както и личните качества. Ние винаги сме имали различни индивидуалности, макар че всички през повечето време бяхме в добро настроение.
Имахме много обичаи, но не си спомням да е имало закони.
Смъртта сполиташе талтошите единствено при нещастни случаи. Ние сме игриви по природа, физически силни и безстрашни. Мнозина умираха при инциденти - падаха от някоя скала или пък се задавяха с парче праскова например. Някои биваха нападани от диви гризачи, които отваряха рани, чието кървене не можеше да бъде спряно. Талтошите рядко, даже почти никога, не чупят костите си като млади. Но щом кожата ни загуби бебешката си мекота и в косите се появят няколко бели косъма, тогава можем да загинем, ако паднем от скалите. Мисля, че повечето талтоши умираха именно на такава възраст. Сред нас имаше белокоси, руси, червенокоси и чернокоси. Малцина бяха със смесен цвят на косата и, разбира се, младите бяха многократно повече от възрастните.
Понякога в долината върлуваха епидемии, които доста намаляваха броя ни. Най-тъжните ни истории описваха точно такива събития.
Аз обаче и до днес не зная каква е била тази болест. Тези, които убиват хората, като че не могат да убият нас.
«Спомням» си болестта и как кърмеха болните. Родих се със знанието как да намеря огън и да го занеса в долината. Знаех как да създам огън, така че да не трябва да го търся в планината, макар че това бе най-лесният начин. Знаех как да си сготвя миди на огъня. Знаех как да си направя черен туш за рисуване от въглените.
Но да се върнем на въпроса за смъртта - при нас нямаше убийства. Идеята, че един талтош е способен да убие друг, ни се струваше невъзможна. Всъщност понякога при сбиване някой можеше да бутне друг от скалата и той да падне и умре, но това пак се смяташе за «инцидент». Извършителят не беше фактически убиец, макар че другите го осъждаха заради безразсъдното му невнимание и го изпращаха в изгнание.
Белокосите, които обичаха да разказват истории, бяха живели най-дълго, разбира се, но никой не ги смяташе за стари. И ако някоя нощ заспяха и не се събудеха на сутринта, всички решаваха, че са умрели от инцидент, който обаче никой не е видял. Белокосите имаха много тънка кожа, толкова тънка, че вените личаха под нея; те често губеха и миризмата си. Но въпреки това ние нямахме понятие за възраст.
Да бъдеш стар означаваше да знаеш най-дългите и най-хубавите истории, да разказваш историите, които си научил от талтоши, които вече не бяха сред нас.
Тези истории се разказваха в свободен стих или пък се пееха, понякога се изливаха като поток от ярки образи и ритъм, на късчета мелодия и много смях. Да, беше прекрасно да слушаш истории, беше великолепно. Това бе духовното измерение на нашия живот.
А кое беше материалното? Не съм сигурен, че имаше такова в същинския смисъл на това понятие. Никой не притежаваше нищо, освен вероятно музикалните си инструменти или пък багрилата за рисуване. Но дори тях си разменяхме съвсем свободно.