Но истинският студ на зимата бе нещо извън нашите представи. Повечето талтоши, които избягаха от изгубената земя, измряха през първата зима. Оцелелите се размножаваха яростно, за да съхранят расата. Но тъй като нямахме представа, че зимата ще се върне отново, мнозина измряха и през следващата година.
Ориентирахме се в цикъла на сезоните може би към третата или четвъртата година.
Но тези първи години бяха време на неистово суеверие, безкрайни разговори и разсъждения защо сме били прогонени от нашата земя и защо снегът и вятърът идват, за да ни убият. Или пък защо Добрият бог се е обърнал срещу нас.
Моята склонност към разсъждения и изобретяване на разни неща ме превърна в безспорен лидер. Но всички бързо се научиха на много неща. Например колко топла би могла да бъде рунтавата меча кожа и тази на други едри животни, когато загинат. Дупките в земята определено бяха по-топли от пещерите. Ние си издълбавахме подземни домове с покриви от дървесни стволове и камъни.
Знаехме как да запалим огън и много скоро станахме доста добри в това, не оставяхме огън да гори напразно между скалите. С течение на времето талтоши изобретиха колелото или нещо подобно на него, както и груби каруци, с които пренасяхме храната и болните.
Постепенно онези от нас, които оцеляха през зимите на студената земя, започнаха да се учат на много ценни умения и предаваха знанията си на младите. За първи път обръщахме внимание на подобни неща. Кърменето се превърна в начин на оцеляване. Всички жени раждаха поне по веднъж, за да се преборим с нарастващата смъртност.
Ако животът не бе така труден, това време сигурно можеше да се нарече време на огромна съзидателност. Мога да изброя доста открития, направени именно тогава.
Достатъчно е да кажа, че се превърнахме в ловци-събирачи от най-примитивния вид, макар че не ядяхме месото на животните, освен ако не умирахме от глад, и се развивахме по съвсем различен път от човешките същества.
Големите ни мозъци, свръхразвитият ни вербален капацитет и странната смесица от силен инстинкт и интелигентност - всичко това ни правеше по-умни, но и по-непохватни, по-проницателни, но и по-неразумни в много отношения.
Разбира се, породиха се и свади, като резултат от недоимъка или пък когато трябваше да се направи избор - например по кой път да тръгнем, за да уловим плячката. Няколко групички се отделиха от племето и поеха в различни посоки.
По това време вече бях утвърден лидер и честно да си призная, не виждах друг, достоен за това. Познаваха ме само по име - Ашлар - тъй като нямахме титли. Упражнявах огромно влияние над останалите и живеех в непрекъснат страх, че те могат да се изгубят, да бъдат разкъсани от диви животни, да се наранят взаимно или да пострадат по друг начин. Да, свадите и сбиванията вече се бяха превърнали в ежедневие.
Все пак с всяка изминала година ние придобивахме нови и нови умения. И като преследвахме плячката си на юг или пък просто водени от инстинкта или случайността, ние се придвижихме към по-топли земи, където лятото бе по-продължително. Едва тогава започнахме да жадуваме за него и да осъзнаваме напълно смяната на сезоните.
Научихме се да яздим диви коне само за забавление. Това се превърна в нещо като спорт за нас. Но не смятахме, че те могат да бъдат опитомени. В каруците си впрягахме волове, макар че в началото ги теглехме сами.
В тези времена ние ставахме все по-религиозни. Аз призовавах Добрия бог всеки път, когато хаосът отново се спуснеше над нас, и го молех да приведе живота ни в ред. Около два пъти годишно се провеждаха дори екзекуции.
Не мога да кажа много повече за тези векове, но те бяха уникален период между времето на изгубената земя и появата на хората. Повечето от наученото, разбраното и започнатото бе съсипано, ако мога така да се изразя, когато дойдоха хората.
Достатъчно е да кажа, че станахме високоразвита общност, която боготвореше Добрия бог чрез танци и ритуали, както сме правили винаги. Все още играехме на веригата на паметта и се придържахме към стриктни правила на поведение, само че сега мъжете «помнеха» още от раждането си как да бъдат жестоки, как да се бият и как да побеждават. А жените се раждаха със спомена за страха.
Няколко странни събития оказаха невероятен ефект върху нас, много по-голям, отколкото сме предполагали.
Още мъже и жени бяха стигнали до брега на Британия. Чухме от други талтоши, че те са изпълнени с омраза и са станали жестоки като животни. Талтошите ги убивали, за да се защитят. Но странните хора, които не бяха талтоши, оставяха след себе си гърнета от чуплива земя, изрисувани с красиви картини, и оръжия, направени от магически камък. Те създаваха и малки създания, подобни на маймунки, но без козина и съвсем беззащитни, които вероятно бяха техните малки.