Това ни накара да си мислим, че са животни, защото според нас само животните раждаха безпомощни малки, но дори те не бяха така беззащитни като тези малки създания.
Талтошите обаче бяха милосърдни към тях. Кърмеха ги и ги пазеха. Ние бяхме чували толкова много за тези създания, че накрая купихме пет от тях, които вече не плачеха през цялото време и знаеха да ходят.
Продължителността на живота им не бе голяма. Може би около трийсет и пет години. Но за това време се променяха изключително много. Превръщаха се от малки врещящи розови създания във високи, силни същества и после в съсухрени, слаби старци. За нас те определено бяха животни и не мисля, че се отнасяхме към тези примитивни същества по-добре, отколкото те се отнасяха с кучетата.
Те не бяха умни, не разбираха нашата бърза реч. Всъщност, оказа се, че ни разбират, когато говорим по-бавно, но те самите нямаха свой език.
Ние смятахме, че те се раждат глупави, с не повече вродено знание, отколкото у птичка или лисица; и макар че притежаваха повече разсъдък от животните, винаги си оставаха сравнително слаби, малки и покрити с отвратителни косми.
Когато някой мъж от нашия вид се съвкупеше с тяхна женска, тя кървеше и умираше. А техните мъже караха нашите жени да кървят и освен това бяха груби и непохватни.
През вековете срещахме подобни създания повече от веднъж. Понякога ги купувахме от други талтоши. Но никога не ги видяхме в едно организирано общество. Смятахме ги за безобидни. Всъщност нямахме време за тях. Те не ни учеха на нищо и дори ни докарваха до истерия от безсилие, защото не можехме да ги научим на нищо.
Колко жалко, мислехме си - тези големи животни толкова много приличат на талтоши, дори ходят изправени и са без опашки, но са лишени от разум.
Междувременно нашите закони ставаха все по-сурови. Крайното наказание за неподчинение бе екзекуцията. Тя се бе превърнала в ритуал, макар и не празничен, при който обвиненият талтош бе умъртвяван с бързи и точни удари по главата.
Черепът на талтоша остава мек дълго след като всички останали кости в тялото му се калцират. Той може да се счупи много лесно, ако знаеш как да го направиш, а ние, за нещастие, се научихме.
И все пак смъртта все още ни ужасяваше. Убийството бе много рядко престъпление. Със смърт се наказваха онези, които са изложили на опасност цялата общност. Все още раждането бе нашата най-важна и свещена церемония. Когато си намирахме добро място и след дълги спорове решавахме да се заселим там, често избирахме местности за религиозните ни танци и издигахме камъни, за да ги маркираме. Понякога те бяха много, много големи камъни, с които силно се гордеехме.
О, тези каменни кръгове! Ние се превърнахме в народ на каменните кръгове по цялата земя.
Когато бяхме принудени да се заселим на нова територия - било от глад, или принудени от друга група талтоши, които не харесвахме и с които не искахме да живеем - ние винаги издигахме нов каменен кръг. Всъщност издигането на тези каменни кръгове се превърна в нещо като право на владение над определена територия. Ако видехме огромен каменен кръг, построен от други талтоши, ние знаехме, че това е тяхна земя и трябваше да се преместим.
Дали се намираше някой достатъчно глупав да не се съобрази с каменен кръг? Такъв не беше оставян на мира, докато не избере друго място. Всъщност оскъдицата налагаше тези правила. Огромна равнина може да изхрани малцина ловци. Хубавите места до езерата и реките бяха по-подходящи, но никъде не открихме рая, никое място не бе безкраен извор на топлина и изобилие, каквато беше изгубената земя.
Прибягвахме и до свещена защита срещу натрапници. Помня, че сам издълбах фигура на Добрия бог, така както аз си го представях - с две гърди и пенис - на един от огромните камъни в кръга. Това бе призив към останалите талтоши да уважават нашия каменен кръг и нашата земя.
Когато започнеше истинска схватка, породена от свада или недоразумение, или пък от жажда за някое определено парче земя, нападателите събаряха каменния кръг на онези, които живееха там, и създаваха свой.
Изгонеха ли ни от земята ни, ние се чувствахме съсипани. Но на новото място веднага се разгоряваше желанието да построим по-голям и по-внушителен каменен кръг. Откривахме толкова големи канари, че никой не можеше да ги помести.
Нашите каменни кръгове говореха за амбицията ни и едновременно с това за простотата ни - за радостта от танца и готовността ни да се бием и да умрем за племенната територия.