Основните ни ценности, макар и непроменени от времето на изгубената земя, някак се бяха съсредоточили около определени ритуали. Бе станало задължително за всички да присъстват на раждането на нов талтош. По закон никоя жена не можеше да роди повече от два пъти. Беше задължително да се отдава почит на тези раждания; всъщност те ставаха повод за огромна сексуална еуфория.
Всеки нов талтош бе поличба за нас; ако не бе съвършен физически и красив на вид, напълно развит, ни налягаше ужасен страх. Съвършеното новородено бе благословия от Добрия бог, както и преди; но сега нашите вярвания бяха някак по-мрачни. Може би защото си вадехме грешни заключения от чисто природни явления. Така се зароди обичаят ни да строим огромни каменни кръгове, вярата ни, че те са угодни на Добрия бог и морално значими за племето.
Накрая дойде годината, когато се заселихме в равнината.
Днес тя е известна като Солсбъри, в Южна Англия. Климатът беше хубав, възможно най-добрият. А по кое време? Беше преди да дойдат човешките същества.
Дотогава вече бяхме разбрали, че зимата ще се завръща вечно; не мислехме, че можем да избягаме от нея където и да било. Като се замислиш, това е съвсем логично заключение. Уви! Но лятото в тази част на Британия бе по-дълго и по-приятно. Горите бяха по-гъсти и пълни с дивеч, а морето не беше много далече.
Стада диви антилопи бродеха из равнината.
Там решихме да установим постоянния си дом.
Идеята да се местим постоянно, за да избягваме сблъсъци или да търсим храна, вече отдавна бе изгубила смисъл. В някаква степен се бяхме превърнали в уседнало общество.
Всички талтоши търсеха постоянно убежище и постоянно място за провеждане на свещените ритуали, на свещените игри на паметта и на свещените танци. Както и, разбира се, на свещения ритуал на раждането.
Ние бяхме дълбоко наранени от последната инвазия и напуснахме мястото си след безкрайни спорове (талтошите винаги опитват да разрешат нещата с думи). Накрая се стигна до ултиматуми от рода: «Добре, ако сте решени да населите тези гори, тогава ние ще ги напуснем!».
Ние смятахме, че превъзхождаме значително останалите племена по много причини, но най-вече защото сред нас имаше мнозина, които бяха живели в изгубената земя - много белокоси талтоши. Бяхме и най-добре организираната група, имахме най-много обичаи. Някои от нас дори имаха коне и можеха да ги яздят. Керванът ни се състоеше от много фургони. Имахме големи стада от овце и кози и още един вид животни - нещо като див добитък - каквито вече не съществуват.
Останалите се опитваха да ни се подиграват, особено за това, че яздим коне, защото постоянно падахме от тях. Но като цяло останалите талтоши се отнасяха с почитание към нас и дори се присъединяваха към нас в тежки времена.
И така, щом решихме да се заселим завинаги в равнината Солсбъри, ние решихме да изградим най-големия кръг от камъни на света.
По това време вече бяхме осъзнали, че самото изграждане на кръга обединява племето, организира го и го предпазва от неприятности. Танците ни ставаха все по-възторжени с добавянето на камък след камък и нарастването на величествения кръг.
Това огромно начинание - изграждането на най-големия каменен кръг на света - осмисли няколко века от нашето съществуване и даде силен тласък на нашата изобретателност и организация. Търсенето на подходящ камък, или пясъчник, както се нарича сега, изнамирането на способ да бъдат превозени канарите, оформянето и издигането им и накрая полагането им на място - всичко това поглъщаше умовете ни. То се превърна в смисъл на самия живот.
Вече почти бяхме изгубили идеята за живот, който преминава в забавления и игри. Бяхме се превърнали в оцеляващи, които се борят със студа. Танците се превърнаха в свещени. Всичко бе станало свещено. И все пак това бяха велики и изпълнени с въодушевление времена.
Мнозина се присъединяваха към нас и броят ни нарасна толкова много, че можехме да устоим на всяка инвазия. Всъщност още първият огромен камък в нашата долина вдъхнови дотолкова другите талтоши, че идваха да се преклонят, да се присъединят към кръга ни, а не да си присвоят част от равнината.
Изграждането на кръга се превърна в основата, около която се фокусираше цялото ни развитие.
Именно през тези векове нашият живот достигна връхната си точка. Построихме селища навсякъде из долината, но все пак на разумна дистанция от огромния каменен кръг. Събирахме животните си в малки ограждения. Засадихме бъз и трънки около селищата и ги превърнахме в нещо като укрепления.