Майкъл се засмя.
- Разбира се. Виж, Юри, трябва да се връщам. Ще вечеряме заедно и Аш ще продължи историята си. Тук е много красиво. Вали сняг, студено е, но е красиво. Като че всичко около Аш отразява неговата индивидуалност. Всъщност винаги е така. Къщите, които избираме, са отражение на нашия вътрешен свят. Това място е пълно с мрамор, картини и с… неговите любими неща. Не мисля, че е редно да говоря много за това. Той държи на своето уединение и иска да бъде оставен на мира, след като си тръгнем.
- Знам и разбирам. Майкъл, когато видиш Мона, моля те, кажи и?, че… кажи и?, че аз…
- Тя ще разбере, Юри. Мона си има други грижи. Това е вълнуващо време за нея. Семейството иска тя да напусне «Светото сърце» и да се обучава при частни учители. Коефициентът и? на интелигентност е извън всякакви норми, както сама винаги е твърдяла. А и тя е наследница на завещанието. Мисля, че през следващите няколко години Мона ще прекарва много време с мен и Роуан, ще се учи, ще пътува, ще получи идеалното обучение за една дама, на която… на която се възлагат големи надежди. Но сега трябва да вървя. Ще ти се обадя пак от Ню Орлиънс.
- Моля те, не забравяй. Обичам ви и двамата… и тримата. Ще предадеш ли това на Аш и Роуан?
- Да. Между другото, какво стана с помощниците на Гордън?
- Всичко свърши. Няма ги вече и няма да могат да навредят на ордена отново. Ще се чуем скоро, Майкъл.
- Дочуване, Юри.
Двайсет и седем
Всички казваха, че Мейфеър от Фонтевро са луди. «Затова те винаги се обръщат към вас, доктор Джак.» В града се говореше, че всички до един са откачени, дори богатите им роднини в Ню Орлиънс. Но точно сега ли трябваше да се убеди в това лично - в този мрачен като нощ следобед, когато половината улици в града бяха наводнени?
И как можаха да донесат това новородено в бурята?! Беше увито в смрадливи малки одеялца и настанено в пластмасова хладилна чанта, за бога! А Мери Джейн Мейфеър очакваше от него да издаде свидетелство за раждане направо тук, в кабинета си.
Той настоя да види майката!
Разбира се, ако знаеше, че тя ще кара така бясно лимузината, и то по някакъв покрит с миди път в разгара на бурята, и че той ще трябва да стиска бебето в прегръдките си, сигурно щеше да настоява да я последва с пикапа си.
Когато му посочи лимузината, той си помисли, че има шофьор. Колата бе съвсем нова, двайсет и пет стъпки дълга, с люк на тавана и тъмни стъкла. С компактдиск и дори с проклет телефон. Малолетната амазонка зад волана бе издокарана с мръсна дантелена бяла рокля, а голите и? крака и сандалите и? бяха целите в кал.
- И искаш да ме убедиш - изкрещя той, за да надвика бурята, - че не си могла да откараш майката в болница с тази огромна кола?
Бебето изглеждаше добре, слава богу. Беше малко недоносено и недохранено, разбира се. Но иначе си беше добре. В момента спеше, увито в мръсните одеяла в дълбоката хладилна чанта, която лекарят крепеше на коленете си. Боже, та тези одеяла всъщност миришеха на уиски.
- Господи, Мери Джейн, намали малко! - извика той накрая.
Клоните на дърветата деряха покрива на колата. Докторът потрепваше, когато купчини мокри листа се удряха в предното стъкло. Едва издържаше, та тя караше като обезумяла!
- Ще събудиш бебето.
- Бебето е добре, докторе - каза Мери Джейн и остави полата си да се набере по бедрата и? чак до гащичките. Да, забележителна млада жена. В началото бе напълно сигурен, че това бебе е нейно и тя се кани да му разкаже някаква безумна история как го е намерила изоставено на прага. Но не, майката била в блатата. Господи боже! Трябва да впише това в мемоарите си.
- Почти стигнахме - извика Мери Джейн, като едва не смаза няколко бамбукови дръвчета вляво на пътя. - Ще занесете бебето в лодката, нали, докторе?
- Лодка ли, каква лодка?! - изкрещя той. Но добре знаеше за каква лодка става въпрос. Беше чувал много за онази стара къща. Хората даже казваха, че трябва да иде до пристана на Фонтевро, за да я види. Не беше за вярване, че още се крепи, като се имаше предвид колко бе потънало западното и? крило. Защо тия хора настояваха да живеят там! Та Мери Джейн Мейфеър буквално бе изпразнила местния «Уол-Март» през последните шест месеца, за да обзаведе онази съборетина. Всички разбраха за това, щом видяха момичето да идва в града, издокарано с бели шорти и тениска.
Е, хубава беше, трябва да и? признае, дори с тази каубойска шапка. Имаше най-стегнатите и щръкнали гърди, които бе виждал, а устата и? бе розова като дъвка.