- Не сте давали на това бебе уиски, за да не плаче, нали? - попита той. Пеленачето току-що бе захъркало, а от малката му розова устичка се изду огромен балон от слюнка. Горкото дете, как ще расте на такова място? Мери Джейн дори не му позволи да прегледа бебето, баба и? се била погрижила! Баба и?, моля ви се!
Лимузината внезапно спря. Дъждът отслабваше. Лекарят едва различаваше силуета на къщата в далечината и огромните листа на зелените палми. Но, за бога, там светеха електрически крушки. Кой би предположил, че на подобно място може да има електричество?
- Аз ще дойда при вас с чадър - каза тя и затръшна вратата след себе си, преди той да успее да и? каже, че трябва да изчакат дъждът да спре. Тя отвори неговата врата и не му остави друг избор, освен да излезе с хладилната чанта.
- Ето, сложете върху него кърпата, иначе ще се намокри - каза Мери Джейн. - А сега тичайте към лодката.
- Няма да тичам, ще ходя, благодаря - сопна и? се той. - Стига да сте така любезна да ми показвате пътя, госпожице Мейфеър!
- Гледайте да не го изтървете!
- Моля! Израждал съм бебета в Пикаюн, Мисисипи, цели трийсет и осем години, преди да дойда в тази забравена от Бога земя.
И защо ли дойдох, запита се той за хиляден път, особено когато неговата малка женичка, Айлийн, родена и израснала в Наполеонвил, не беше наоколо, за да му го напомня.
Господи боже, та това бе огромна алуминиева баржа, и то без мотор! Ето и къщата с цвят на плавей. Лилавата глициния бе погълнала изцяло капителите на колоните на горния етаж и вече пълзеше към балюстрадите. Добре поне, че дърветата бяха така гъсти, че за миг му предложиха убежище от дъжда. Тунелът от зеленина продължаваше чак до наклонената предна веранда. На горния етаж светеше, какво облекчение. Ако трябваше да осветява пътя си с газена лампа, сигурно щеше да полудее. Може би вече полудяваше, щом прекосяваше тази блатиста локва заедно с откачената млада жена и смяташе да влезе в къща, която може да потъне всеки момент.
- Знаеш ли какво ще се случи? - беше му казала Айлийн. - Някоя сутрин ще идем там и ще видим, че няма никаква къща. Всичко ще е потънало в блатото, помни ми думите. Грехота е да живеят там.
Понесъл хладилната чанта и миниатюрния и? обитател с една ръка, лекарят успя някак да влезе в плитката лодка. С ужас установи, че тя е пълна с около два инча вода.
- Това нещо ще потъне, трябва да изхвърлиш водата. - Обувките му подгизнаха на мига. Защо се бе съгласил да дойде тук? А Айлийн сигурно щеше да иска да узнае всичко, до най-малките подробности.
- Няма да потъне, това е просто дъжд - каза Мери Джейн Мейфеър, като натисна дългото гребло. - А сега се дръжте, ако обичате, и гледайте бебето да не се измокри.
Това момиче си играеше с търпението му. Там, откъдето идваше, никой не говореше така на лекарите! Бебето си беше добре под кърпите.
И така, те се плъзнаха право към предната веранда на онази развалина и даже минаха през портата.
- Боже, тук е като в пещера! - обяви той. - Как е възможно жена да роди на такова място? Виж там, моля ти се. На последната лавица на библиотеката има книги - точно над водата.
- Е, когато водата е придошла, тук е нямало никого - каза Мери Джейн, като се изпъна назад, за да издърпа греблото. Чуваше се как то се удря в дъските по пода отдолу. - Предполагам, че доста неща още си плуват из салона. Пък и Мона Мейфеър не роди тук, а на горния етаж. Жените никога не раждат в салона, дори да не е бил наводнен.
Лодката се удари в стъпалата и лекарят се люшна така силно наляво, че трябваше да се хване за влажния парапет. Скочи бързо от лодката и тропна по стъпалата и с двата си крака, за да се увери, че няма да потънат под него.
От горния етаж струеше светлина, над шума на дъжда се чуваше някакво тананикане. Женски глас, звучеше красиво.
- Как така това стълбище не се е отделило от стената? - попита той. Тръгна нагоре, хладилната чанта вече натежаваше като чувал с камъни. - Как така цялата къща не се е разпаднала?
- Е, мисля, че точно това се случва - каза Мери Джейн, - само че ще и? трябват около двеста години. - Тя тръгна шумно по стъпалата пред него, стигна до втория етаж, обърна се и каза: - Елате с мен, ще се качим на тавана.
Но откъде идваше това тананикане? Чуваше го много ясно, но тя не му позволи дори да се огледа - поведе го към таванския етаж.
И тогава той видя бабата Мейфеър, облечена с памучна нощница на цветя. Махаше му с ръка да се приближи.
- Хей, доктор Джак. Как си, хубавото ми момче? Ела да ме целунеш. Много се радвам да те видя.
- И аз се радвам, бабо - каза той и тръгна нагоре, но Мери Джейн пак се стрелна покрай него и го смъмри да държи здраво бебето. Още четири стъпала и най-сетне щеше да остави кутията на пода. И как така именно той трябваше да я носи през цялото време?