Накрая стигна до сухия и топъл тавански етаж. Дребната стара дама се надигна на пръсти, за да го целуне по бузите. Той наистина я обичаше, трябваше да си признае.
- Как си, бабо, пиеш ли си лекарствата? - попита лекарят.
Мери Джейн взе хладилната чанта още щом той я остави на пода, и хукна нанякъде с нея. Тук, на тавана, не беше толкова лошо; навсякъде имаше електрически лампи. Имаше и проснато на въжета пране. Мебелите изглеждаха удобни и не миришеше на плесен, напротив - миришеше на цветя.
- Какво е това тананикане, което чух на втория етаж? - попита той, щом бабата го хвана за ръка.
- Просто елате насам, доктор Джак, и направете каквото трябва. После попълнете акта за раждане на това бебе. Не искаме никакви проблеми с регистрацията му, казвала ли съм ви какви проблеми имах, задето не регистрирах Янси Мейфеър два месеца след като се роди. Няма да повярвате колко грижи си имах с общината, те казаха, че…
- Значи вие изродихте това бебе, така ли? - попита той, като я потупа по ръката. Когато тя дойде при него за първи път, сестрите го предупредиха да не я чака да завърши историите си, защото те нямат край. Появи се в кабинета му още на втория ден, след като той го откри, и каза, че никой от останалите лекари в града няма да я докосне отново. Но това, което ставаше сега…
- Разбира се, докторе.
- Майката е ето там - каза Мери Джейн и посочи към едната част на тавана, с богата драперия от неизбелена мрежа за комари. Приличаше на палатка със заострения си връх и заради далечното сияние на дъжда, който заливаше прозореца отзад.
Изглеждаше почти красиво. Наблизо гореше газена лампа - той усети миризмата и видя топлия пламък в опушеното стъкло. Леглото беше голямо, отрупано с юргани и завивки. Гледката внезапно го натъжи. Спомни си за неговата баба преди много, много години. За легла като това, с тежки юргани, под които не можеш да помръднеш пръстите на краката си, но толкова топли в мразовитите утрини в Кариер, Мисисипи.
Той повдигна дългите фини воали и сведе леко глава, за да пристъпи в нишата. Кипарисовите дъски по пода бяха тъмни - кафеникавочервени и чисти. Никъде не се забелязваше влага, въпреки че дъждът зад прозореца хвърляше върху всичко вълниста светлина.
В леглото се бе сгушило червенокосо момиче. Беше полузаспало, очите му бяха хлътнали и обградени от плашещо тъмни сенки. Устните и? се разтваряха леко, когато си поемаше дъх - очевидно с усилие.
- Това момиче трябва да отиде в болница.
- Просто е изтощена, докторе, и вие щяхте да се чувствате така - каза Мери Джейн. - Защо не си свършите работата, за да може да си почине?
Поне леглото беше чисто, по-чисто от импровизираното детско кошче. Момичето лежеше сред чисти чаршафи и бе облечено с красива бяла риза, обточена със старомодна дантела, дори с малки перлени копченца. Имаше най-червената коса, която бе виждал - дълга и гъста, разпиляна по възглавницата. Бебето сигурно също щеше да стане червенокосо, но засега изглеждаше с по-светла коса.
То най-сетне се обади от малката хладилна чанта, слава богу. Беше започнал да се тревожи за него. Старицата го взе и от начина, по който го стори, лекарят установи, че малкото е в добри ръце, въпреки че не се знаеше доколко може да се вярва на жена на тази възраст. А момичето в леглото беше по-младо дори от Мери Джейн.
Той се приближи и с мъка коленичи до леглото. Нямаше какво друго да стори, затова сложи ръка на челото на майката. Тя бавно отвори очи и той се изненада от наситенозеления им цвят. Та това беше дете! Изобщо не е трябвало да забременява!
- Добре ли си, скъпа? - попита той.
- Да, докторе - отвърна тя с ясен и чист глас. - Ще попълните ли документите, моля ви?
- Добре знаеш, че трябва да…
- Докторе, бебето се роди - прекъсна го тя. Вече бе съвсем будна. - Аз спрях да кървя. Няма да ходя никъде. Всъщност съм доста по-добре, отколкото очаквах.
Плътта под ноктите и? беше розова. Пулсът и? - нормален. Гърдите и? бяха огромни. До леглото стоеше голяма бутилка с мляко, вече преполовена. Е, това бе добре за нея.
«Интелигентно, уверено в себе си момиче от добро семейство, не е селянка», помисли си той.
- А сега ни оставете сами - каза лекарят на Мери Джейн и старицата, които се бяха надвесили зад него като два огромни ангела. Бебето проплакваше вяло, сякаш току-що бе установило отново, че е живо, и това не му се нравеше особено. - Отдръпнете се, за да мога да прегледам това дете и да се уверя, че не кърви.
- Докторе, аз се погрижих за нея - каза тихо старицата. - Нима мислите, че щях да я оставя да лежи тук, ако имаше кръвоизлив? - Но все пак се отдалечи, като люлееше твърде енергично бебето в прегръдките си.