- Тръгвам, тръгвам! Хайде, доктор Джак!
- Довиждане, доктор Джак! - извика върлинестата красавица и му помаха с изумително дългата си дясна ръка, без дори да откъсва очи от компютъра.
Мери Джейн се втурна покрай него и бързо скочи в лодката.
- Идвате ли, или не? - сопна му се тя. - Аз потеглям, имам работа за вършене. Какво, да не искате да останете?
- Значи трябва да върнеш бебето до пет часа? - попита той, след като се окопити и се сети какво бе извикала старицата. - Нали няма да изведеш бебето навън точно сега, за да го кръстите?
- Побързай, Мери Джейн!
- Вдигаме котва! - вресна Мери Джейн и оттласна пръта от стълбите.
- Чакай малко!
Той скочи и пльосна в пълната с вода лодка, която се удари първо в балюстрадата на стълбището, а после и в стената.
- Добре де, добре. Само забави малко. Ще бъдеш ли така любезна да ме отведеш до пристана, без да се удавя в блатото?
Пак се чу тананикането.
Дъждът бе намалял малко, слава богу. Дори на места тежките сиви облаци се разкъсваха и пропускаха слънчева светлина, която озаряваше капките!
- Хайде, докторе, вземете това - каза Мери Джейн, щом той се качи в колата. Подаде му дебел пакет, пълен с банкноти, и когато той ги прегледа набързо, се оказа, че са все нови двайсетачки. На око бяха към хиляда долара. Тя затръшна вратата и хукна да заобиколи колата.
- Мери Джейн, това се твърде много пари - каза той, но вече си представяше нова косачка, електрическа градинарска ножица и цветен телевизор «Сони». А и нищо не го задължаваше да декларира тези пари.
- О, я стига, твои са! - каза тя. - Дойде тук в такова време, спечели си ги. - Полата и? отново се вдигна нагоре по бедрата, но тя не можеше да се сравнява с онази невероятна красавица в къщата. Какво ли ще е да може да докосне това същество поне за пет минути - това младо, крехко и красиво създание с невъобразимо дълги крака? О, престани, стари глупако, ще си докараш сърдечен удар.
Мери Джейн запали колата и потегли рязко на заден ход. Колелата изсвистяха по покрития с мокри черупки път. Направиха опасен обратен завой и поеха по познатото, осеяно с дупки шосе.
Лекарят се обърна и погледна към къщата - грамада от гниещ гипс и дърво, надвиснала над кипарисите, с полепнала по наполовина потъналите прозорци тиня. Господи! Изпитваше задоволство, че се маха оттук.
Какво щеше да каже на своята малка женичка Айлийн, когато се прибере и тя го попита: «Е, какво видя във Фонтевро, Джак?». Не и за трите най-красиви млади жени, които някога бе виждал събрани под един покрив, това бе сигурно. Нямаше да каже и за пачката нови двайсетачки в джоба си.
Двайсет и осем
И така, ние си изградихме човешка идентичност. Превърнахме се в древно племе, наречено пикти19. Обяснявахме високия си ръст с това, че идваме от северните страни, където хората растат високи, и искахме да живеем в мир и в разбирателство със съседите си.
Разбира се, наложи се да постигнем всичко това постепенно. Първо тръгна мълвата. В началото имаше един подготвителен период, през който не допускахме чужденци в долината; после разрешавахме на случайни пътници да преминат и от тях получавахме ценно знание. След това излязохме от долината и обявихме, че сме пикти, като предложихме просветеното си приятелство на всички, които срещахме.
След време, въпреки легендите за талтоши, които още се разказваха навсякъде и се възраждаха всеки път, щом някой нещастен талтош биваше заловен от човеците, ние все пак успяхме да осъществим своята хитрост. Нашата сигурност се гарантираше не от крепости и бойници, а от бавната ни интеграция сред човешките същества.
Ние бяхме гордият и изолиран клан от Донелайт, но всички бяха добре дошли в нашите кули. Не говорехме много за своите богове. Не поощрявахме въпроси за личния ни живот или за децата ни.
Живеехме като благородници; подчинявахме се на кодекс на честта и се гордеехме с нашата родина.
Всичко проработи доста добре. Щом отворихме долината за чужденци, до нас достигна много ново знание. Бързо се научихме да шием и тъчем. Тъкането се превърна в истинска мания за и без това склонните към обсебване талтоши. Всички можеха да го правят - и мъже, и жени. Понякога тъчахме с дни и нощи. Не можехме да спрем.
Единственият лек за това бе да се обърнем към някой друг занаят и да се усъвършенстваме в него. Научихме се да обработваме метал и макар че никога не направихме нещо друго, освен няколко монети и върхове на стрели, известно време бяхме полудели и по това.
Научихме се и да пишем. По бреговете на Британия акостираха пътешественици, които не приличаха на недодяланите войни, които разрушиха нашия свят в равнината. Тези хора пишеха върху камък, на плочки и дори на овча кожа, специално обработена от тях, за да се превърне в красив и приятен на допир пергамент.