Когато решавахме да създадем кръг сред камъните, на всички по-незначителни кланове в Донелайт беше съобщавано, че семейните ни ритуали могат да се провеждат единствено в пълна тайна и в присъствието на нашите жреци.
С времето станахме по-дръзки и позволихме и на други да участват в ритуала, но единствено в най-външните кръгове. Оттам не можеха да видят какво правят свещениците в центъра на сборището. Никога не видяха самия акт на раждането. Представяха си ритуала като посветен на небето и слънцето, на вятъра, луната и звездите и затова ни нарекоха род на магьосници.
Разбира се, всичко зависеше от мирното съжителство на населяващите долината и хармонията се запази в течение на векове.
С две думи, сред хората ние минавахме за човеци. Другите талтоши също възприеха нашето прикритие, започнаха да се наричат пикти, научиха нашето писмо и следваха стила ни при строежа и декорацията на своите укрепления. Всички талтоши, които искаха да оцелеят, живееха по нашия начин и заблуждаваха човеците.
Единствено дивите талтоши продължиха да обитават горите и излагаха всички ни на опасност. Но дори те научиха огамската писменост и много от символите ни.
Например, ако самотен талтош живееше в гората, той издълбаваше символ на някое дърво, за да извести други талтоши за съществуването си. А тези символи нямаха никакво значение за човешките същества. Ако някой талтош видеше друг в хан, той можеше да се приближи и да му предложи дар, който всъщност представляваше някаква брошка с нашите емблеми.
Добър пример за това е една бронзова брошка с човешко лице, открита векове по-късно от съвременните хора в Съдърланд. Онези, които пишат за нея, така и не проумяват, че това е изображение на млад талтош, който излиза от утроба - главата му е огромна, ръцете му са малки и свити, но готови да се разперят и издължат. Приличат на крила на излязла от какавидата пеперуда.
Символи се дълбаеха и по скалите, близо до входовете на пещерите или на самите свещени камъни. Те изобразяваха чудати животни от нашата изгубена земя, от нашия тропически рай на изобилието. Други имаха тясно индивидуално значение. Рисунките, които ни изобразяваха като свирепи воини, бяха измамни и всъщност целяха да покажат мирните ни срещи с хората, или поне ние така си мислехме.
Всичко това бе наречено изкуство на пиктите и нашето племе се превърна в най-голямата мистерия на Британия.
Какъв бе най-силният ни страх, най-голямата заплаха за нас? Мина достатъчно време, за да престанем да се страхуваме от човешките същества, които всъщност не знаеха нищо за нас. Но малките хора знаеха, а те жадуваха да се кръстосат с нашия вид и въпреки че имаха нужда от закрилата ни, все още ни създаваха неприятности.
Истинската заплаха за нашето мирно съществуване обаче бяха вещиците. Това бяха малцината сред човеците, които можеха да усетят миризмата ни и дори, кой знае защо, бяха способни да се чифтосват с нас или пък самите те бяха наследници на хора, чифтосали се с талтоши. Вещиците - които всъщност бяха голяма рядкост и предаваха дарбата си от майка на дъщеря, от баща на син - пазеха легенди за нашия вид и вярваха, че ако успеят да се съвкупят с някой от нас, ще родят красиви гиганти, които никога няма да умрат. Около тази идея се намножиха и други откачени вярвания - че ако пият кръв на талтош, самите те ще станат безсмъртни, а ако убият талтош с точно определено заклинание, могат да отнемат мощта му.
Най-ужасният аспект на всичко това и всъщност единственото зрънце истина бе, че вещиците често разпознаваха от пръв поглед, че не сме хора.
Ние се опитвахме да ги държим далече от долината. Когато пътувахме извън нея, правехме всичко възможно да избягваме селищата, в които имаше вещици, както и магьосниците, които живееха в горите. Те, разбира се, също имаха причини да се страхуват от нас, защото и ние ги разпознавахме веднага и тъй като бяхме много умни и богати, можехме да им създадем хиляди неприятности.
И все пак бе изключително опасно да сме в близост до вещица. А още по-опасно ставаше, когато се появеше някоя достатъчно умна и амбициозна вещица, решена да открие истински талтош в планините на Шотландия, сред клановете на високите племена.
От време на време се изправяхме пред най-страховитото предизвикателство - мощно заклинание, което можеше да примами талтоши извън убежищата им, да ги плени чрез магия или музика и да ги подчини на желанията на вещицата.