Понякога се говореше за талтоши, за създания, родени от смешения на двата вида, за вещици, за малките хора и техните магии.
И все пак в общи линии ние бяхме в безопасност в нашите крепости.
Долината Донелайт вече беше известна на света и докато другите племена враждуваха помежду си, тя бе оставена на мира. Не защото хората се страхуваха от чудовищата, които я обитаваха, а защото тя бе земя на уважавани благородници.
Това бе велико време на най-прекрасния живот за нас и все пак живот, изграден върху лъжа. Мнозина от младите талтоши не можеха да се примирят с това, напускаха нашия свят и никога не се завръщаха. Понякога талтоши със смесена кръв идваха при нас, без да знаят нито кои са, нито кой ги е създал.
Постепенно след много време се случиха доста нелепи неща. Неколцина от нас дори се ожениха за човешки същества.
Обикновено това се случваше така. Някой от нашите мъже заминаваше на дълго пътуване, срещаше самотна вещица в гората и се влюбваше в нея. Това бе вещица, която можеше да износи неговите деца. Талтошът се влюбваше в нея и тя в него. И ако тя беше някое нещастно бедно създание, се оставяше на неговата милост. Той я водеше в дома си и след време вещицата му раждаше дете, преди да се спомине. Някои от тези хибриди се женеха за други хибриди.
Понякога пък красив женски талтош се влюбваше в човек и се отказваше от всичко заради него. Те живееха с години заедно, преди тя да зачене и да роди хибрид. Това скрепяваше още повече малкото им семейство, защото бащата виждаше приликата между себе си и детето, признаваше го за свое, а то, разбира се, бе талтош.
Ето как във вените на нашия вид започна да се влива все повече човешка кръв. Така и нашата кръв се вля в човешкия клан на Донелайт, който накрая ни надживя.
Нека не говоря за мъката, която често изпитвахме, емоциите, които проявявахме в тайните си ритуали. Нека не се опитвам да опиша дългите разговори и размишленията за смисъла на този свят и защо сме принудени да живеем сред хората. Вие и двамата сега сте изгнаници. Познавате това чувство. А ако Бог е милостив и не сте го познали, то можете да си го представите.
Какво е останало днес от нашата долина?
Къде са безбройните кули, които построихме? Къде са нашите камъни, изпъстрени с чудатите ни знаци и лъкатушни символи? Какво стана с управниците на пиктите от онези времена, талтошите, които се извисяваха така величествено на седлата и изумяваха римляните с изисканите си маниери?
Както знаете, от Донелайт останаха само старомодната странноприемница, разрушеният замък и мащабните разкопки, които малко по малко разкриват огромната катедрала, истории за вещерство, за загадъчни благородници, сполетени от ненавременна смърт, и за странно семейство, което се преселило в Америка и носи в кръвта си зловеща жилка, отговорна за вещерските им дарби и за раждането на чудовищни отрочета. Семейство, сдобило се с всичко това благодарение на Лашър - лукав и отмъстителен дух на създание от нашето племе.
Как са били унищожени пиктите от Донелайт? Защо са изчезнали като талтошите от изгубената земя и талтошите от равнината? Какво се е случило с тях?
Не ни победиха нито бретонците, нито англите, нито скотите. Не бяха и саксите и ирландците, нито пък германските племена, които нахлуха на острова. Те бяха твърде заети да се унищожават взаимно.
Напротив, ние бяхме унищожени от хора, кротки като нас, които се подчиняваха на закони, стриктни като нашите, и на мечти, красиви като нашите. Те следваха единствено своя бог, спасителя, в когото вярваха - Господ Исус Христос. Той бе нашата гибел.
Самият Христос сложи край на петте столетия просперитет. Именно кротките ирландски монаси станаха причина за нашия крах.
Можете ли да се сетите как се случи това?
Можете ли да си представите колко уязвими бяхме ние, които в усамотението на каменните си кули играехме на тъкачи и писари като малки деца. Ние, които по цял ден пеехме, просто защото обичахме да го правим? Ние, които вярвахме в любовта и в Добрия бог и отказвахме да признаем смъртта за свещена?
Какво представлява най-истинното послание на ранните християни - на римските и келтски монаси, които слизаха на нашите брегове, за да проповядват новата религия? Какво е истинното послание дори днес на онези култове, които отново се обединяват около образа на Исус и неговото учение?
Любовта - онова, в което вярвахме и ние!
Прошката, която считахме за най-уместната реакция в нашия живот. Смирението - качеството, в което вярвахме дори в гордостта си и което смятахме за по-достойно от гнева на вечно сражаващите се човеци. Добротата, великодушието, радостта от живота - все наши изконни ценности. А какво осъждаха християните? Плътта - източника на всички наши нещастия. Греховете на плътта, които ни бяха превърнали в чудовища в очите на човеците, защото се съвкупявахме сред многолюдни ритуални кръгове и раждахме напълно развити създания.