О, ние бяхме готови за християнството. Та то бе създадено точно за нас!
И големият, грандиозният трик бе във факта, че в самата си същност християнството успяваше да обедини всичко това, но и да сакрализира смъртта, като в същото време бе в състояние да изкупи греха от тази сакрализация.
Следвайте логиката ми. Христос не умира в битка, с меч в ръка; той умира като покорна жертва, а неговата екзекуция не може да бъде отмъстена. Той е богочовек, който приема безропотно смъртта, за да спаси чедата Божи! И все пак това е смърт и в нея се заключава всичко!
О, та това бе великолепна концепция! Никоя друга религия не би могла да ни въздейства така. Ние презирахме варварските богове. Смеехме се на боговете на гърците и римляните. Боговете на Шумер и Индия за нас биха били неразбираеми и отвратителни. Но Христос - той бе идеалът за всеки талтош!
И макар че не се бе родил напълно развит от майчината утроба, той все пак бе роден от девица, което бе чудо само по себе си! Наистина, рождението на Христос бе важно, колкото и неговото разпване! Та това бе нашата вяра, триумфът на нашите ценности! Това бе богът, на когото можехме да се отдадем безрезервно!
И накрая нека добавя най-важното. Християните също бяха преследвани, убивани и заплашени от унищожение в миналото.
Римският император Диоклециан ги бе подложил на гонение и някои от бегълците търсеха убежище в нашата долина. Ние, разбира се, им го осигурявахме.
И така, християните спечелиха сърцата ни. Когато разговаряхме с тях, ние започвахме да вярваме, че светът вероятно се променя. Вярвахме, че настъпва нова ера и нашето възраждане най-сетне ще стане възможно.
Окончателното ни покръстване бе много просто.
Един самотен монах дойде да търси убежище в долината. Преследваха го скитнически банди на езичници и той ни помоли за подслон. Разбира се, ние никога не бихме отпратили такъв човек. Аз го приех в собствената си кула, в личните си покои. Исках да науча от него новини за външния свят, защото известно време не бях излизал от долината.
Беше средата на шести век след Христа, макар че тогава не го знаех. Ако трябва да си представите нашите хора тогава, представете си мъже и жени с дълги, доста семпли роби, обточени с кожа и бродирани със злато и скъпоценности. Мъжете носеха косите си дълги до раменете, а жените покриваха главите си с копринени воали, прикрепени от семпли златни диадеми. Кулите ни бяха почти голи, но топли и уютни. Бяха изпълнени с кожи и удобни кресла. В тях винаги горяха огньове. Представете си ни много високи, каквито винаги сме били.
А сега си представете мен в моята кула, в компанията на дребен русокос монах в кафява роба, който жадно пие от виното, което му предложих.
Той носеше голям вързоп, който пазеше като очите си. Помоли ме да му осигуря охрана, която да го ескортира до дома му на остров Айона.
Тръгнали трима монаси, но бандити убили двамата му спътници и сега той бе останал сам-самичък, разчитащ на милостта на непознати, но решен да занесе скъпоценния си товар на Айона. Беше готов да жертва дори живота си за него.
Обещах му да се погрижа да стигне невредим до Айона. Той се представи като брат Ниниан. Бе приел името на по-ранния светец - епископ Ниниан, който бе покръстил много езичници в своя параклис или манастир, или каквото там е било, в Уитърн. Този епископ вече бе покръстил неколцина от дивите талтоши.
Младият Ниниан, красив ирландски келт, най-сетне остави на земята своя безценен вързоп и ми показа съдържанието му.
Дотогава вече бях виждал много книги - римски свитъци или кодекси, както ги наричат сега. Знаех латински и гръцки. Бях виждал дори няколко малки книжки, наричани катачи, които християните носеха като талисмани, когато влизаха в битка. Бях проявявал любопитство към фрагменти от християнски писания, но по никакъв начин не бях подготвен за съкровището, което Ниниан разкри пред мен.
Това беше великолепна олтарна книга - Четирите евангелия, с невероятни илюстрации и декорации. Корицата и? бе украсена със злато и скъпоценни камъни и бе подвързана с коприна. А страниците бяха изпъстрени с невероятни малки картинки.
Веднага се влюбих в тази книга, изчетох я буквално на един дъх. В началото зачетох латинския на глас и макар че срещнах някои странности, като цяло го разбирах. Потънах в историята като обсебен - въпреки че тя не бе нищо необикновено за един талтош, но за мен звучеше като музика.