Борбата имала ужасни последици. Три хиляди мъже умрели в резултат на този спор и Колумба бил обвинен за смъртта им. Той приел тази присъда и се оттеглил на остров Айона, много близо до нашия бряг, с намерението да покръсти нас, пиктите. Неговият план бил да спаси душите на три хиляди езичници, за да изкупи вината си за трите хиляди мъртви, загинали заради борбата му с Финиан.
Вече съм забравил кой в крайна сметка е направил препис на този псалтир.
Но Колумба сега бе на Айона и оттам изпращаше мисионери по всички земи. В тези християнски обители се изработвали красиви книги като тази, която видях, и оттам призовавали останалите да се отдадат на новата вяра. Всъщност Христовата църква бе спасение за всички!
Скоро стана ясно още нещо - въпреки че самият Колумба и мнозина от свещениците мисионери бяха или крале, или хора с кралска кръв, в манастирите те водеха изключително скромен и подчинен на строги правила живот, който изискваше постоянно смиряване на щенията на плътта и самоотрицание.
Например, ако някой монах разлееше мляко, докато помагаше при подреждането на манастирската трапеза, той трябваше да иде в параклиса по време на псалмопенията, да легне по лице и да остане така, докато не бъдат изпети дванайсет псалма. Монасите бяха бити, ако нарушаха своите клетви за мълчание. И все пак нищо не можеше да спре най-богатите и могъщи хора на света да се оттеглят в манастирите.
Това бе смайващо. Как е възможно свещеник, който вярва в Христос, да влезе в битка, която ще погуби три хиляди души! Защо кралски синове ще се оставят да бъдат бичувани заради съвсем дребни прегрешения? О, за всичко това бе отговорна една могъща вяра и нейната пленителна логика.
И така, аз потеглих към Айона заедно с Ниниан и двама от последните ми синове. Разбира се, ние поддържахме своето прикритие на човешки същества. Ниниан ни мислеше за хора.
Още щом пристигнах на Айона, бях напълно омагьосан от манастира и от личността на самия Колумба.
Островът бе величествен - обрасъл с гори, целият потънал в зеленина. От скалите му се откриваха прекрасни гледки към морето, чиято безкрайна и чиста широта носеше покой на душата.
Всъщност бях обзет от необикновено спокойствие. Като че отново бях открил изгубената земя, само че сега бяха важни покаянието и аскетизмът. Но в тях имаше хармония - вяра в безкрайната благодат на самото съществуване.
Манастирът беше келтски и по нищо не приличаше на бенедиктинските манастири, които по-късно превзеха цяла Европа. Беше обграден от кръгла стена - наречена валум - и приличаше на укрепление. Монасите живееха в малки прости хижи, някои от които не бяха широки и десетина крачки. Църквата не беше голяма, а паянтова дървена постройка.
И все пак това бе комплекс от сгради, който хармонираше силно с обкръжаващата го среда. Това бе място, в което можеш да слушаш на спокойствие песента на птиците, да се разхождаш, да размишляваш, да се молиш и да разговаряш с обаятелния, дружелюбен и изключително внимателен отец Колумба. Той бе човек с кралска кръв, а и аз самият отдавна бях крал. Нашите владения бяха в северните земи на Ирландия и Шотландия. Този свят човек също бе очарован от мен - от искреността на талтоша, от глуповатия ми навик да преминавам веднага на въпроса, от лекотата, с която се възпламеняваше ентусиазмът ми.
Скоро Колумба ме убеди, че строгият монашески живот и усмиряването на плътта са ключ към любовта, която християнството изискваше от човека. Тази любов не беше чувствена, тя бе духовно извисена и не можеше да бъде изразена чрез телесното.
Той мечтаеше да покръсти моето племе, моя клан. Мечтаеше да ме ръкоположи за свещеник на моите хора.
- Но вие не знаете какво говорите - казах му аз. А после, под защитата на тайнството на изповедта, аз му разказах историята на дългия си живот, нашата тайна и чудотворния начин на нашето рождение, как мнозина от нас живеят дълго във вечна младост, стига някой инцидент или бедствие да не ги убие.
Все пак не му разказах всичко. Не му казах, че някога съм бил водачът на огромните ритуални кръгове около Стоунхендж.
Но останалото му признах - дори за изгубената земя и че от столетия живеем в долината, като сме заменили тайното си съществуване с измамата, че сме човешки същества.
Той ме изслуша с голямо вълнение. После каза нещо изумително:
- Можеш ли да ми докажеш всичко това?
И тогава осъзнах, че не мога. Единственият начин един талтош да докаже, че е талтош, бе да се съвкупи с друг и да създаде поколение.