- Бързо, всички се обречете на Христа - наредих аз, като виждах в тази клетва за целомъдрие единствения шанс за спасение на талтошите.
Джанет обаче извика да се откажа от своя неестествен и зъл план. А после в цял порой от думи, които понякога бяха твърде бързи, а друг път съвсем бавни, тя заговори за нашите обичаи, за нашето поколение, за чувствените ни ритуали, за дългата ни история, за всичко, което се готвех да пожертвам.
Това бе фатална грешка.
Хората веднага се спуснаха към нея, завързаха ръцете и краката и?, а онези, които се опитаха да я защитят, бяха посечени на мига. Някои от новопокръстените талтоши се опитаха да избягат и също бяха посечени. Разрази се нова кървава битка, къщите в долината лумнаха в пламъци, хората тичаха обезумели и призоваваха Бог да ни помогне.
- Избийте чудовищата! - чуваха се викове.
Един от монасите обяви, че настъпва краят на света. Неколцина от талтошите изкрещяха същото и паднаха на колене. А човеците, щом ги видяха в тази поза на подчинение, веднага избиха тези от тях, които не познаваха, от които се страхуваха или които не харесваха, като пощадиха само онези, които бяха обичани от всички.
Оцеляхме единствено аз и шепа талтоши, които бяха признати водачи на племето и притежаваха най-силно лично обаяние. Отблъснахме човеците, които имаха достатъчно кураж да ни нападнат, и подчинихме други само с яростните си погледи и гръмогласни заповеди.
Накрая, когато лудостта достигна своя пик и мнозина вече нямаха сили да държат мечовете, а други пищяха и ридаеха над убитите, само петима от нас бяха оцелели - талтоши, отдали се на Христа. Всички, които бяха отказали да се покръстят, бяха избити. С изключение на Джанет.
Монасите ни призоваваха да се усмирим.
- Говори на хората си, Ашлар. Говори или всичко ще бъде изгубено. Това ще е краят на Донелайт и ти го знаеш.
- Да, говори им - казаха и другите талтоши. - И не казвай нищо, което може да ги изплаши. Внимавай, Ашлар!
Аз ридаех така силно, че тази задача ми се стори непосилна. Накъдето и да погледнех, виждах само мъртвите тела на стотици талтоши, родени в каменния кръг в равнината. Всички те вече не бяха между живите и вероятно горяха в пламъците на ада, лишени от Христовата милост.
Паднах на колене и плаках, докато не ми останаха повече сълзи. Когато надигнах глава, долината бе утихнала.
- Ти си нашият крал - казаха човеците. - Кажи ни, че не си демон, Ашлар, и ние ще повярваме в теб.
Останалите талтоши бяха отчаяни и изплашени. Съдбата им беше в ръцете ми. Но те бяха най-уважаваните от нас сред човеците. Все пак имахме шанс, ако намерех сили да не се поддам на отчаянието и да спася всички от унищожение.
Но колцина бяхме оцелели? И защо? Какво бях донесъл на моята долина?
Монасите се приближиха към мен и казаха:
- Ашлар, Господ изпитва онези, които обича. - И наистина го мислеха. Очите им бяха изпълнени с мъка. - Господ изпитва онези, които иска да превърне в светци - добавиха те и нехаещи какво мислят останалите за нашата греховност, ме прегърнаха и застанаха до мен, рискувайки собствената си безопасност.
Тогава отново заговори Джанет:
- Ашлар, ти предаде собствения си народ. Ти донесе смърт на своите в името на един чужд бог. Ти разруши клана Донелайт, който живее в тази долина от незапомнени времена.
- Замълчи, вещице! - изкрещя някой.
- Изгорете я - извика друг. А после и друг, и друг.
И още докато тя говореше, хората започнаха да събират дърва за клада в каменния кръг.
Аз не забелязвах почти нищо, тя също - и все още не губеше кураж.
- Проклинам те, Ашлар. Проклинам те в името на Добрия бог.
Останах безмълвен, а знаех, че трябва да отвърна нещо. Трябваше да заговоря, за да спася и себе си, и монасите, и останалите, които бяха застанали на моя страна. Трябваше да проговоря, за да спася Джанет от смърт.
Вече бяха струпали дърва за кладата. Дори хвърляха в нея въглища. Неколцина от човеците, които винаги се бяха страхували от Джанет и от всички женски талтоши, които не можеха да имат, бяха запалили факли.
- Говори - прошепна ми Ниниан. - За бога, Ашлар, говори!
Аз затворих очи и започнах да се моля. Прекръстих се и заговорих:
- Виждам един бокал - обявих аз достатъчно високо, за да ме чуят всички. - Виждам потира с Христовата кръв, който Йосиф Ариматейски е донесъл в Англия. Виждам как Христовата кръв се излива в кладенеца; виждам как водата потича червена и знам какво означава това. Христовата кръв е нашето причастие и наша храна насъщна. Тя трябва да замени завинаги проклетото мляко, което търсим у нашите жени, обзети от похот; тя ще бъде наша храна и наша орис. И нека в този кървав ден Христос да приеме първата ни саможертва. Защото ние изпитваме отвращение към убийствата и винаги е било така. Ние убиваме само в името на Христа, за да настъпи Неговото царство на земята и да е вечна властта му.