Аз самият тръгвам на поклонение. Първо до Гластънбъри, до кладенеца, в който Йосиф Ариматейски е излял Христовата кръв. Ще се помоля там да получа напътствие. После ще ида в Рим, а след това не знам - може би в Константинопол, за да видя светите икони, на които чудодейно е изобразен ликът на самия Христос. А после в Йерусалим, за да видя Голгота. А тук и сега обявявам, че отхвърлям обета си за подчинение към отец Колумба.
Думите ми предизвикаха много протести, много ридания, но аз бях непреклонен. Това бе характерно за талтошите - те винаги реагираха така, когато настъпеше краят на нещо.
- Ако бъркам, може Христос да ме доведе обратно в това паство. Може да ми прости. Или… може да ида в ада - казах аз и свих рамене. - Но заминавам.
И тръгнах да се приготвя за пътуването…
Преди да се сбогувам с моите съратници, бях събрал всичките си вещи в кулата, включително книгите, ръкописите и писмата от отец Колумба. Всичко, което имаше значение за мен. Скрих ги в две подземия, които бях изградил преди векове. После взех последния чифт от най-хубавите си дрехи - останалите бях раздал на бедните - и се облякох със зелена вълнена туника, която бе много плътна, дълга и обточена с черна кожа. Върху нея сложих единствения колан, който ми бе останал - от хубава кожа и украсен със злато. Прибрах меча си в украсената със скъпоценни камъни ножница. Вдигнах кожената качулка на главата си и отгоре сложих бронзов шлем с незапомнена възраст. И така, облечен като не особено заможен благородник, аз потеглих на път, като взех само малък вързоп с най-необходимото.
Дрехите ми не бяха тежки и натруфени като кралските ми одежди, нито скромни като свещеническото расо. Бяха просто най-подходящи за пътуване.
Яздих около час през гората, по старите пътеки, известни на онези, които бяха ловували там.
Изкачвах се все по-нагоре през гъсто обраслите с дървета склонове към тайния проход, който водеше към пътя високо в планината.
Беше късен следобед, но аз знаех, че ще достигна пътя преди залез. Луната щеше да е пълна и възнамерявах да пътувам, докато не се изморя.
В гъстата гора бе тъмно, толкова тъмно, че хората днес дори не могат да си представят подобен мрак. Тогава горите на Британия още не бяха изсечени, а дърветата бяха могъщи и древни.
Ние вярвахме, че тези дървета са единствените живи създания на света, които са по-стари от нас - защото нищо друго не бе така дълговечно като дърветата и талтошите. Ние обичахме гората и не се страхувахме от нея.
Не след дълго обаче чух гласовете на малките хора.
Чух техния шепот, смеха им.
По това време Самюъл още не беше роден, но Ейкън Дръм и останалите, които са живи и до днес, викаха: «Ашлар, глупакът на християните, предателят на своя народ». Или: «Ашлар идва при нас да създаде нова раса от гиганти и ние ще владеем света». Викаха и други неща. Винаги съм мразил Ейкън Дръм. Тогава той бе съвсем млад и лицето му не се бе сбръчкало дотолкова, че да не се виждат очите му. Той изскочи от храсталаците и ме заплаши с юмрук, а изражението му бе разкривено от злоба.
- Ашлар, значи напускаш долината, след като разруши всичко! Дано проклятието на Джанет тегне вечно над теб!
Накрая те изостанаха зад мен по една-единствена причина - бях наближил пещерата на склона на планината.
Съвсем бях забравил за нея. Без дори да се замисля, бях избрал пътя, по който древните племена идваха тук на поклонение. По времето, когато талтошите живееха в Солсбъри, тези племена бяха изпълнили пещерата с черепи, а по-късно други човеци я превърнаха в място на мрачни ритуали.
През последните векове селяните се кълняха, че в тази пещера има отворена врата, през която се чуват гласове от ада или пък райски песнопения.
В гората наблизо бяха забелязвани призраци, а вещици понякога дръзваха да дойдат тук, с риск да си навлекат гнева ни. Имаше времена, когато се събирахме на страховити отряди и яздехме из този участък, за да ги прогоним.
Но те не ни бяха създавали грижи през последните двеста години.