- Добре тогава - рече Мона. - Но ще бъдеш тиха и няма да разговаряш с охраната, нито ще вдигаш телефона.
- Точно така, начинът, по който се хвърляш към телефона, щом звънне, направо може да ме подлуди.
Мориган сви рамене.
- Не можете да разберете, че всеки ден е безкрайна серия от нововъведения за мен. Аз не съм момичето, което бях преди два дни!
Тя внезапно потръпна и изстена тихо.
- Какво ти е, какво има? - попита Мона.
- Спомени, мамо. Връхлитат ме внезапно. Моля те, включи касетофона. Знаеш ли кое е най-странното - начинът, по който някои от тях избледняват, а други - не. Сякаш това са спомените на много, много хора. Хора като мен, имам предвид. Виждам Ашлар, но през чужди очи… Долината е същата като описаната в досието на Таламаска. Донелайт. Чувам Ашлар да говори.
- Говори по-високо, за да те чувам - обади се Мери Джейн.
- Пак говори за камъните. Вече не сме в долината, а близо до река. Мъжете влачат камъните върху дървени талпи. Казвам ви, няма нищо случайно на този свят - природата е достатъчно непоследователна и изобилна, така че всичко се случва неизбежно. Това може да ви се струва нелогично на пръв поглед, но искам да кажа, че след целия този хаос, болка и съпротива от страна на вещиците, ще настъпи момент, когато това семейство ще се превърне в семейство на хора и талтоши. Обземат ме странни чувства. Трябва да ида там, да видя това място. Долината. Там каменният кръг е по-малък, но също е изграден от нас. Ашлар е осветил и двата кръга. Звездите в небето са в зимна конфигурация. Ашлар иска гъстата гора да ни закриля, да ни отделя от враждебния свят. Изморена съм. Спи ми се.
- Само не заспивай на волана - каза Мери Джейн. - Опиши ни пак този Ашлар. Винаги ли е все същият. Имам предвид и в двата кръга, в двете епохи?
- Мисля, че ще се разплача. Още чувам музиката. Трябва да потанцуваме, когато стигнем там.
- Къде?
- На Първа улица, където и да е. В долината. В равнината. Трябва да танцуваме в кръг. Ще ви покажа и ще ви изпея песните. Знаете ли? С моя народ са се случвали ужасни беди! Смъртта, страданието са станали нещо обичайно. Само най-умелите са оцелявали. Те са успявали да разберат какво представляват хората. Останалите сме слепи.
- Само той ли имаше име?
- Не, но него го познаваха всички, всички. Той привличаше като магнит чувствата на останалите. Не искам да…
- Успокой се - каза Мона. - Когато стигнем, ще напишеш всичко на спокойствие. Имаме цели два дни, преди те да се върнат.
- И коя ще бъда аз този път?
- Аз знам коя си - каза Мона. - Знаех коя си още докато беше в мен. Ти си мен самата, мен и Майкъл, и още нещо, нещо могъщо и удивително, част от всички останали вещици.
- Говори, скъпа - каза Мери Джейн. - Разкажи ни за него и останалите, които са правили малки кукли от варовик. Искам да чуя как са заравяли куклите под камъните. Помниш ли какво ни каза?
- Мисля, че да. Тези кукли имаха гърди и пениси.
- Така ли, не си го споменавала.
- Те бяха свещени. Но цялата тази болка сигурно е имала някакъв смисъл, трябва да има изкупление за нея… Искам спомените да си отидат, но не и преди да извлека всичко ценно от тях. Мери Джейн, моля те, сладурано, вземи една салфетка и ми избърши очите. Казвах го само за протокола - това е поток на съзнанието. Ние завличахме дългия камък в равнината. Всички танцуваха и пееха около него много дълго време, а после започваха да правят скеле от трупите, за да изправим камъка. Всички носеха своите кукли. Не се различаваха много - всяка кукла приличаше на останалите. Ох, спи ми се. И съм гладна. Искам да танцувам. Ашлар призовава всички към внимание.
- Още петнайсет минути и ще сме пред задната порта - каза Мери Джейн. - Така че си дръж красивите зъркели отворени.
- И не казвай и дума на охраната - настоя Мона. - Аз ще се оправя с тях. Какво друго си спомняш? Те са закарали камъка в равнината. Как се казваше тя? Кажи я на вашия език.
- Ашлар я наричаше просто «равната земя» или «сигурната земя». Ако го изрека правилно, ще ви прозвучи просто като свирукане. Но всички знаят за тези камъни. Сигурна съм. И баща ми знае за тях, дори ги е виждал. Господи, мислите ли, че има друга като мен в целия свят? Не мислите ли, че трябва да има? Друг като мен, освен онези нещастници, погребани под дървото? Не може да съм единствената, не може!