- Успокой се, скъпа - каза Мери Джейн. - Има много време, ще разберем.
- Ние сме твоето семейство - обади се Мона. - Помни това. Каквато и да си, ти си Мориган Мейфеър, следващата наследница на завещанието. Имаш и акт за раждане, и кръщелно свидетелство. Както и петнайсетина фотографии, с моето официално потвърждение за раждането ти на гърба.
- Някак си това ми звучи недостатъчно - каза Мориган. Вече плачеше, нацупила устичка като бебе. Примигваше начесто заради сълзите. - Безнадеждно фалшиво, може би дори без законова стойност. - Колата продължаваше напред с постоянна скорост, но още щом навлязоха в Метаир, трафикът стана по-оживен. - Вероятно ще трябва да се направят и видеозаписи. Какво мислиш, мамо? И все пак нищо няма да е достатъчно, нищо, освен любовта. Защо изобщо говорим за тези законови подробности?
- Защото са важни.
- Но, мамо, ами ако не ме обичат…
- Мориган, на Първа улица ще направим видеозапис. Веднага щом стигнем. И ще получиш любов, помни ми думите. Аз ще ти я дам. Няма да позволя нещата да се объркат този път.
- И защо си толкова сигурна? Като знам всичките ти страхове, опасения и желанието да се скриеш от любопитни очи.
- Обичам те. Затова съм толкова сигурна.
Сълзите извираха от очите на Мориган сякаш безкрайно. Сърцето на Мона се сви.
- Не е нужно да ме застрелват, ако не ме обичат - каза Мориган.
Болката беше непоносима.
- За нищо на света! - отвърна Мона, като се опитваше да говори спокойно, да контролира гласа си като истинска жена. - Нашата любов е достатъчна и ти го знаеш! Ако се наложи, ще забравиш за тях. Ние сме ти достатъчни и не смей да казваш, че не сме, чу ли? - Тя се втренчи в това изящно създание, което шофираше разплакано, като задминаваше всички коли по пътя. Това е моята дъщеря. Винаги съм имала чудовищна амбиция, чудовищна интелигентност, чудовищен кураж, а сега и чудовищна дъщеря. Та каква е природата и?, освен изключителен ум, импулсивност, любвеобилност, ентусиазъм, свръхчувствителност към най-малката болка и податливост към всякакви фантазии и екстаз? Какво ще стане с нея? Какво означават тези древни спомени? Дали може да се учи от тях? Какво ще излезе от всичко това? Не знам и всъщност не ми пука. Не и сега, не и в началото, когато всичко е толкова вълнуващо.
Изведнъж видя как удрят нейната висока дъщеря, как тялото и? се свива, как ръцете и? политат да я защитят, как главата и? се свежда към гърдите. Само да посмеят!
Вече всичко беше различно.
- Добре, добре - обади се Мери Джейн. - Дай аз да карам, тук е доста натоварено.
- Да не си луда, Мери Джейн - извика Мориган, изправи се напред и натисна газта, за да изпревари идващия отляво автомобил. После вирна брадичка и избърса сълзите си с опакото на дланта си. - Аз ще откарам тази кола до дома! За нищо на света няма да пропусна това!
Трийсет
Започнах да се чудя какво ли има в пещерата. Нямах желание да чувам гласовете от ада, но виж - райските песнопения…
Мислих, мислих и накрая реших да я отмина. Чакаше ме дълъг път. Бе твърде рано за почивка, а и бързах да се махна от долината.
Тъкмо се готвех да заобиколя тази част от склона, когато един глас ме повика.
Беше женски, много тих и като че го долавях от всички посоки. Чух го да казва:
- Ашлар, чаках те.
Обърнах се и се огледах. Мракът беше страховит. Сигурно е някоя жена от малките хора, казах си, иска да ме прелъсти. Отново се обърнах да продължа пътя си, но пак чух гласа, нежен като целувка:
- Ашлар, кралю на Донелайт, чакам те.
Погледнах към малката хижа, чиито светлинки блещукаха в мрака. Там стоеше някаква жена. Косата и? бе червена, а кожата съвсем бледа. Беше човек. Вещица. От нея се долавяше слаба вещерска миризма, която можеше да означава, че във вените и? тече кръв на талтош, но можеше и да не е така.
Трябваше да продължа по пътя си. Знаех го. Вещиците създаваха единствено неприятности. Но тази жена бе толкова красива, а и в тъмното много ми заприлича на моята изгубена Джанет.
Тя тръгна към мен и аз видях, че има зелените очи на Джанет, прав нос и уста като изваяна от мрамор. Имаше същите малки и кръгли гърди и дълга изящна шия. А да не забравяме и красивата червена коса, която винаги е била най-прелъстителна за талтошите.
- Какво искаш? - попитах я аз.
- Да живееш с мен - каза тя. - Ела в моя дом. Каня те.
- Ти си глупачка - отвърнах. - Знаеш какъв съм. Ще легна с теб и ти ще умреш.
- Не - каза тя. - Не и аз. - Засмя се като толкова много вещици преди нея. - Аз ще родя гигант от теб.
Поклатих глава.
- Върви си по пътя и бъди благодарна, че не се изкушавам лесно. Ти си много красива. Друг талтош нямаше да устои. Има ли кой да те защитава тук?