Аз се прекръстих.
И избягах оттам.
Но не успях да открия коня си в тъмната гора, като от време на време чувах смеховете на малките хора. Накрая, останал без дъх, изплашен от видението, от клетвите и проклятията, които чувах, аз се обърнах срещу тях и ги предизвиках да се приближат, да се бият. В следващия миг бях напълно обграден. Извадих меча си, посякох двама и другите хукнаха да бягат. Но не и преди да разкъсат и свалят от гърба ми зелената туника. Отмъкнаха и кожения ми колан заедно с малкото ми вещи. Конят ми също беше изчезнал.
Тези разбойници ми бяха оставили единствено меча. Не тръгнах да ги преследвам.
Поех към главния път, воден от инстинкта си и от звездите, както само талтошите могат. Когато луната изгря, вече се бях отдалечил на юг от родната земя.
Не се обърнах да погледна за последно Донелайт.
Наистина отидох в земята на лятото, както я наричахме - в Гластънбъри. Застанах на свещения хълм, където Йосиф беше забил своята тояга. Измих ръцете си в Кладенеца на Граала. Пих от водите му. После прекосих Европа, за да ида при папа Григорий в руините на Рим. Отидох чак до Византия и накрая до Светите земи.
Но дълго преди пътят да ме отведе в двореца на папа Григорий, сред печалните останки на римските езически храмове, моята мисия вече се бе променила. Аз вече не бях свещеник. Аз бях скиталец, търсач, учен.
Мога да ви разкажа хиляди истории от онези времена, включително и историята за моята среща с Отците от Таламаска. Но не мога да твърдя, че познавам тяхната история. Знам за тях каквото знаете вие и онова, което Гордън и неговите помощници са открили.
В Европа от време на време виждах талтоши - и мъже, и жени. Мислех си, че винаги ще ги срещам, че рано или късно ще срещна някой от моя вид, с когото ще седнем до огъня и цяла нощ ще говорим за изгубената земя, за равнината и за всичко, което си спомняме.
Има още една частица информация, която държа да споделя с вас.
През 1228 година аз все пак се върнах в Донелайт. Не бях виждал талтош от много дълго време и започнах да изпитвам страх. Проклятието на Джанет и поезията и? не излизаха от ума ми.
Завърнах се като шотландски пътешественик и нямах търпение да разговарям с бардовете от планините за старите истории и легендите, които знаеха.
Сърцето ми бе разбито, когато видях, че старата църква вече я няма, а на нейно място се издига огромна катедрала, зад самите порти на голям търговски град.
Бях се надявал да видя старата църква, но кой не би се впечатлил от тази могъща постройка и от величествения замък на графовете на Донелайт, който се издигаше като страж над цялата долина?
Аз се приведох, закрих глава с качулката си и като се подпирах на тояжка, слязох в града. С радост видях, че кулата ми още стои в долината, заедно с много от кулите, построени от моите хора.
Очите ми се изпълниха със сълзи на благодарност, когато разбрах, че и каменният кръг е още там, далече от бойниците на крепостта. Издигаше се както винаги сред високата трева - вечен символ на танцуващите талтоши, които някога се бяха събирали тук.
Големият шок дойде, когато влязох в катедралата и след като потопих пръсти в светената вода, вдигнах очи към витража на свети Ашлар.
Та на стъклото бях изобразен аз самият, облечен със свещеническо расо, с дълга гъста коса, каквато носех в онези дни. Образът се взираше в мен самия, в прототипа си, с тъмни очи, които толкова приличаха на моите, че се изплаших. Вцепенен от изненада, аз прочетох думите на латински под витража:
«Свети Ашлар, обичан от Христа
и Светата Богородица Дева,
който ще се върне отново.
Ще излекува болните,
ще успокои угнетените,
ще намали болката на онези,
които трябва да умрат.
Спаси ни
от вечния мрак,
прогони демоните от долината.
Бъди наш водач
към светлината.»
Плаках дълго, не можех да разбера как е възможно това. Помня, че без да преставам да куцукам, отидох до олтара и коленичих да се помоля. След това излязох и се отправих към хана.
Платих на един бард да изпее всички стари песни, които знае, но нито една не ми беше позната. Езикът на пиктите бе отмрял. Никой не знаеше какво пише на кръстовете в църковния двор.
Накарах барда да ми разкаже всичко, което знае за този светец.
А той ме попита дали наистина съм от скотите.
Нима никога не съм чувал за езическия крал на пиктите Ашлар, който покръстил цялата долина в името на Христа?
Нима никога не съм чувал за магическия извор, чрез който той е творил своите чудеса? Можел съм сам да сляза да го видя.
Ашлар Велики построил първата християнска църква на това място през 586 година, а после тръгнал за Рим на първото си поклонение. Бил убит от разбойници още преди да напусне долината.