Потъна в голямото меко и празно легло, като смътно долавяше, че младата Лесли още кръжи наоколо и му задава въпроси, които той вече не чуваше ясно.
- Лека нощ, скъпа - каза и?.
Ремик отвори за малко прозореца, както му бе наредено, и воят на вятъра заглуши всички останали звуци и съвсем навреме изличи всеки доловим шум, който се издигаше от тесните пространства между мрачните сгради. Леден полъх докосна лицето му и направи топлината на тежките завивки още по-приятна.
Не мечтай за вещици; не мисли за червените им коси; не мисли за Роуан в прегръдките ти. Не мисли за Майкъл, който държи твоята книга и и? се възхищава, както никой друг, освен може би онези от ордена, които бяха предали Лайтнър. Не мисли как седите тримата; не се връщай в долината, не сега, не и за дълго; не върви сред каменните кръгове; не влизай в пещери; не се поддавай на изкушенията на смъртни красавици, които умират от допира ти… Не ги призовавай, за да не чуеш хладината, отчуждението и уклончивостта на гласовете им.
Когато вратата се затвори, той вече се унасяше.
Брю. Улицата в Париж; жената в магазина; куклата в кутията; големите очи се взират в него. И внезапната мисъл, хрумнала му на улицата, под един фенер - че ще дойде момент в историята, когато парите ще правят възможни всякакви чудеса, когато преследването на богатство, дори за отделния човек, може да има огромно духовно влияние върху хиляди хора… че в света на масовото производство, преследването на богатство може да доведе до безкрайна креативност.
В един магазин на Пето авеню, само на няколко крачки от тази врата, той бе видял Книгата на Келс21 - съвършена репродукция, направена с много умение и любов, на скъпоценната книга, създадена преди много време на Айона.
«За човека, който обича книгите», щеше да напише на картичката за Майкъл. Видя го как се усмихва с ръце в джобовете, точно както Самюъл винаги държеше ръцете си в джобовете. Майкъл спеше на пода, а Самюъл стоеше над него и каза заваляно: «Защо Господ не ме е направил такъв?». Беше твърде тъжно, за да се засмеят. И онова странно изказване на Майкъл, когато стояха до оградата на Вашингтон Скуеър, измръзнали от студ, и се чудеха защо хората стоят навън в такова време. Майкъл каза: «Винаги съм вярвал в нормалното. Мислех, че бедността не е нормална. Мислех, че е нормално, когато можеш да получаваш онова, което искаш». Сняг, трафик, нощните скитници, очите на Майкъл, приковани в Роуан. А тя - някак далечна, тиха, не така склонна да говори като него.
Това не е сън. Това е просто тревога - тя се връща, оживява отново и го притиска. Как ли изглеждат, когато легнат заедно? Остава ли лицето и? като издялано от лед? А той - прилича ли на сатир, излязъл от гората? Любов между вещици…
Дали Брю ще види това от полицата на камината?
«Защото имаше нещо в начина, по който я прегръщаше.» Това щеше да напише на Роуан. И там щеше да е синеоката кукла, която ще се взира в нея сред диплите на плата в кутията. Той трябва да е в тон със синьото на очите и?. Да не забрави да им поръча.
А Роуан и Майкъл щяха да решат дали да задържат тези скъпоценни подаръци до себе си, както той бе сторил век след век, като идоли, на които се молеше. Или щяха да ги дадат на бебето на Мона. Може би големите сини очи на куклата щяха да се взират в малкото дете. Дали щяха да съзрат в тях вещерската кръв, както той би я видял, ако посмееше да иде там след раждането на бебето. Дали ще посмее поне да ги зърне всичките - семейството с вещерска кръв - от прословутата градина, където навремето се бе разхождал Лашър, а сега останките му гниеха в земята. От градината, която може би криеше друг призрак, който се взира през малко, незабелязано зимно прозорче.
Трийсет и три
Пиърс ги взе от летището. Беше твърде добре възпитан, за да се поинтересува кой е собственикът на самолета или пък къде са били. А освен това изгаряше от нетърпение да ги заведе на терена за новия медицински център.
«Толкова е топло, че чак е задушно», помисли си Майкъл. Моят любим град. Беше много щастлив, че се завръща, и все пак някак странно несигурен във всичко - дали тревата ще продължи да расте, дали Роуан отново ще се отпусне топла и доверчива в ръцете му, дали той самият ще успее да остане надалече от високия мъж в Ню Йорк, с когото го свързваше най-необикновеното приятелство.
А миналото; миналото вече не беше забавно и никога нямаше да бъде. То вече бе просто наследено бреме - бреме от проклятия и тайни.
Откъсни поглед от мъртвите; забрави за стареца, който се свлече на пода, за Аарън, къде ли бе той сега? Дали духът му се е издигнал към светлината, дали вече всичко бе простено, чисто? Прошката бе такъв дар за нас.