-… и всичко друго, което можеш да ми съобщиш.
- Тази ситуация няма да трае дълго, но не си и помисляй да отпращаш охраната. Не позволявай на Мона да излиза сама при никакви обстоятелства.
- Ами, оковете ме за стената - обади се Мона и сви рамене. - Сигурно щяха да оковат и Офелия, ако не се бе удавила в потока.
- Кого? - попита Райън. - Виж, Мона, досега се справях със ситуацията съвсем добре, а и като се вземе предвид, че си едва на тринадесет…
- Замълчи, Райън - отвърна Мона. - Никой не се справя по-добре от мен. - Тя се насили да се усмихне. Райън я наблюдаваше объркано.
Ето това е моментът, помисли си Майкъл. Нямаше да издържи дълго на тези мейфеърски сбогувания. А в момента Райън бе достатъчно смутен.
- Райън, ще се обадя веднага щом мога - каза той. - Ще се видим с хората на Аарън, за да научим каквото успеем. И ще се приберем у дома.
- А ще ми кажете ли къде точно отивате?
- Не, не можем - отвърна Роуан. Беше се обърнала и вече вървеше към портата.
Мона внезапно изтича по стълбите след нея.
- Хей, Роуан! - извика тя и се хвърли в прегръдките и?, увисна на врата и? и я целуна. За миг Майкъл се ужаси, че Роуан няма да отвърне на това, че ще стои като статуя под дъбовете - нито отхвърляйки тази отчаяна прегръдка, нито отвръщайки и?. Но стана нещо съвсем друго. Роуан притисна Мона към себе си, целуна я по бузата и я погали по косата. Дори положи ръка на челото и?.
- Не се тревожи, всичко с теб ще е наред - каза и?. - Но трябва да направиш каквото ти казах.
Райън последва Майкъл по стъпалата.
- Не ми остава друго, освен да ви пожелая късмет - рече той. - Ще ми се да ми бяхте казали какво точно сте наумили.
- Кажи на Беа, че се налага да заминем - каза Майкъл.
Райън кимна, очевидно изпълнен с подозрение и тревоги, но все пак примирен.
Роуан вече беше в колата. Майкъл се плъзна до нея. След секунди вече се носеха под ниските клони на дърветата, а Мона и Райън се смаляваха зад тях - стояха до портата и им махаха - косата на Мона искреше, а Райън изглеждаше по-объркан и по-несигурен отвсякога.
- Явно е обречен да урежда всичко за хора, които никога не му казват какво точно става - каза Роуан.
- Веднъж се опитахме - рече Майкъл. - Трябваше да видиш с очите си. Той дори не искаше да знае. А и ще направи точно каквото му каза. Виж, за Мона… не знам, но той ще го направи.
- Още си ядосан.
- Не - отвърна той. - Мина ми, когато ти отстъпи.
Това обаче не беше вярно. Все още го болеше, че тя възнамеряваше да замине сама, че е гледала на него не като на спътник в това пътуване, а като на пазач на къщата и на бебето, което носеше Мона.
Е, но пък болката не беше гняв, нали така?
Тя се бе извърнала. Гледаше напред и той реши, че е безопасно да я погледне. Все още бе съвсем слаба, много слаба, но лицето и? му се струваше по-хубаво отвсякога. Черният костюм, перлите, високите токчета - всичко и? придаваше някакъв порочен и прелъстителен блясък. Тя обаче нямаше нужда от тях. Красотата и? се криеше в чистотата - в костите на лицето, в тъмните прави вежди, които така живо определяха изражението и?, в меката и? дълга уста, която той искаше да целуне сега с бруталното мъжко желание да я разбуди, да разтвори устните и?, да я накара да омекне в ръцете му, да я има.
Това бе единственият начин да я има.
Тя вдигна ръка и натисна бутона, с който кожената преграда между тях и шофьора се вдигаше. После се обърна към Майкъл.
- Сбърках - рече без злоба или молба. - Ти обичаше Аарън. Обичаш и мен. Обичаш Мона. Не бях права.
- Не е нужно да се замесваш в това - отвърна той. Беше му трудно да я гледа в очите, но бе решен да го направи, да се успокои вътрешно, да премахне болката, лудостта и всичко, което го измъчваше.
- Трябва да разбереш - каза тя. - Не планирам да бъда мила или пък да се съобразявам със закона по отношение на хората, които убиха Аарън. Не възнамерявам да отговарям пред никого за действията си, дори пред теб, Майкъл.
Той се засмя. Вгледа се в големите и? сиви очи. Зачуди се дали това виждат и пациентите и?, преди да заспят от упойката.
- Знам, скъпа - каза той. - Искам само да разбера какво знае Юри, нищо повече. Искам да бъда с вас. Не претендирам да имам твоите способности, нито твоето самообладание. Но искам да бъда там.
Тя кимна.
- Кой знае, може пък да намериш работа и за мен - продължи той. Гневът се бе завърнал. Вече бе твърде късно да го потисне. Знаеше, че лицето му се е зачервило. Извърна очи от нея.
Тя му заговори с тайнствения си глас, с който говореше единствено на него и който през последните месеци бе добил нова дълбочина на чувствата.
- Майкъл, обичам те. Но знам, че си добър човек. Аз обаче вече не съм добър човек.