- Моят скъп, невинен Майкъл - прошепна тя, но в гласа и? се четеше по-скоро учудване.
Той поклати глава. Наведе се и я целуна. Може би не трябваше да го прави, но не можа да се сдържи. Хвана я за раменете и я притисна назад към седалката, после впи устни в нейните. Веднага почувства взаимност - на мига тялото и? бе обзето от страст, ръцете и? се плъзнаха по врата му, устата и? отвърна на целувката. Роуан се притискаше към него така, сякаш искаше да се слеят в едно.
Той я пусна само защото нямаше как да стори друго.
Колата се движеше бързо по магистралата. Летището се виждаше в далечината. Нямаше време за страст, за потушаване на гнева и болката, за потъването в любовта, от което отчаяно се нуждаеха.
Този път тя посегна към него, стисна лицето му и го целуна.
- Майкъл, любов моя, моя единствена, единствена любов.
- С теб съм, скъпа - отвърна той. - И не се опитвай да промениш това. Каквото трябва да се направи за Аарън, за Мона, за бебето, за семейството, за каквото и да било - ще го направим заедно.
Той се опита да поспи, чак когато прелитаха над Атлантика. Лакомо изядоха храната си в самолета, пиха малко повече от необходимото и говориха около час за Аарън. В самолета бе тъмно и тихо и те се бяха сгушили под няколко одеяла.
Имаха нужда да поспят. Аарън би ги посъветвал да поспят сега, без съмнение.
Щяха да се приземят в Лондон след осем часа, рано сутринта, макар че за телата им щеше да е още нощ. Щяха да намерят Юри, нетърпелив да разбере всичко около смъртта на Аарън. Щеше да е съсипан от болка и мъка. Това бе неизбежно.
Унасяше се, но не можеше да определи дали потъва в кошмар, или в нещо като ярък и напълно безсмислен комикс, когато почувства, че тя го докосва по ръката.
Обърна се отпуснато към нея. Тя лежеше по гръб до него и потупваше ръката му.
- Ако минем заедно през това - прошепна тя. - Ако не се отдръпнеш от мен и от онова, което ще сторя, ако не ме изоставиш…
- Тогава…
- Тогава вече нищо няма да може да застане между нас. Никой не би могъл да ни раздели. И между теб и твоята малка невеста няма да има нищо освен игра.
- Няма никаква невеста - каза той. - И никога няма да има. Не съм помислял за други жени, докато те нямаше. Обичам Мона по свой собствен начин и винаги ще я обичам, но тя е част от всички нас. Обичам я и искам детето. Искам детето толкова много, че дори не мога да говоря за това. Твърде скоро е и аз съм твърде отчаян. Но искам само теб още от деня, когато те срещнах.
Роуан затвори очи, но ръката и? още стискаше неговата. След миг се отдръпна почти естествено, сякаш потъна в сън. Лицето и? изглеждаше спокойно и съвършено.
- Знаеш, че съм отнемал живот - прошепна той, не бе сигурен дали е още будна. - Три пъти съм отнемал живот и не съм изпитал съжаление. Това може да промени всекиго. - Тя не отговори. - Мога да го сторя отново - добави той, - ако се наложи.
Устните и? помръднаха.
- Знам, че можеш - каза тя тихо, без да отваря очи, сякаш потънала в дълбок сън. - Но трябва да разбереш, че аз ще го направя без значение дали се налага, или не. Аз бях смъртно наранена.
Приближи се към него и го целуна отново.
- Не можем да го направим в самолета - каза той.
- Сами сме в първа класа - отвърна тя и повдигна вежди, после го целуна. - Вече съм правила любов в самолет. Може да се каже, че тогава за първи път Лашър ме целуна. Беше невероятно, почти като електричество. Но искам да го направя с теб. С твоя член. Искам твоето тяло! Не мога да чакам до Лондон. Моля те, направи го.
«Достатъчно», помисли си той. Слава богу, че тя откопча сакото си, иначе той сигурно щеше да скъса копчетата.
Девет
Нищо не се бе променило особено. Все още беше в своята гора или парк, без заключени врати или пък кучета, огромната къща с красиво извити прозорци и множество комини - огромна и луксозна. Човек можеше да си представи миналите времена, като я гледаше. Тяхната жестокост и мрак, техния особен пламък - всичко това излъчваше дихание и шепот в пустата нощ.
Само колите по чакълестата алея и паркираните в отворените гаражи на дълги редици говореха за съвременния свят. Дори жиците и кабелите минаваха под земята.
Той тръгна през дърветата, после близо до основата на сградата, покрай камъните. Търсеше вратата, която помнеше от миналото. Не носеше нито сако, нито палто, само най-обикновени дрехи - дълги работнически панталони от кафяво рипсено кадифе и дебел вълнен пуловер, каквито носеха моряците.