Колкото повече се приближаваше, къщата като че растеше над него. Осеяна със слаби, самотни светлини, но все пак светлини. Изследователите в техните килии.
Видя през няколкото малки прозорчета с решетки кухнята в подземието. Две жени в бяло тъкмо оставяха настрани тестото за хляба да втаса. Ръцете им бяха целите в брашно. Побелял беше и дървеният готварски плот. Миризмата на кафе достигаше до него - силна и освежаваща. Някъде имаше врата… врата за доставки и тем подобни. Той продължи напред, извън светлините на прозорците. Опипваше каменната стена по пътя си, докато не се натъкна на вратата - явно не я бяха използвали напоследък.
Все пак си струваше да опита. Пък и беше екипиран за целта. Вероятно вратата не бе свързана с аларма. Всъщност изглеждаше доста окаяно и когато я огледа по-добре, той видя, че няма ключалка, а само много стари ръждясали панти и резе. За негово изумление вратата се отвори при допира му и изскърца така силно, че го стресна и изнерви. Зад нея започваше каменен коридор с малко стълбище, което водеше нагоре. По прахта на стълбите личаха пресни следи - въздухът бе топъл и леко застоял, като във всяка къща през зимата. Той влезе и затвори вратата. От стълбището струеше светлина и осветяваше надписа: «Не оставяйте тази врата отворена».
Той послушно провери дали е затворил добре, после се обърна и тръгна нагоре. Стигна до голям, облицован в тъмно дърво коридор.
Да, спомняше си този коридор. Тръгна по него, като не се опитваше да е безшумен, нито пък да се крие в сенките. Тук някъде беше официалната библиотека - не тайният архив с безценните стари досиета, а ежедневната читалня с дълги дъбови маси, удобни кресла и купчини списания от цял свят. Огънят в камината беше угаснал, но той все още усещаше топлината под краката си - няколко въгленчета още сияеха сред почернелите цепеници.
Първо си помисли, че стаята е празна, но когато се огледа по-внимателно, видя, че в едно от креслата дреме много стар мъж - едър плешив човек с малки очила на върха на носа и красив халат, облечен над риза и панталони.
Навремето спалните бяха на третия етаж. Дали и сега бе така? Тръгна нагоре.
Когато стигна до края на коридора на третия етаж, той стигна до друга малка зала и реши да започне оттам.
Без да чука, завъртя дръжката на вратата и влезе в елегантна спалня. В нея откри само една прошарена жена. Тя вдигна очи от бюрото и го погледна с изумление, но без никакъв страх.
Точно на това се бе надявал. Приближи се до бюрото.
Жената бе притиснала с лявата си ръка една отворена книга, а с дясната подчертаваше някои думи от текста.
Беше Боеций. De topicis differentiis13. Тя беше подчертала изречението: «Силогизмът е дискурс, в който определени становища са установени и съгласувани, за разлика от случаите, когато трябва да се получи нещо различно от съгласуваните становища посредством самите тях».
Той се засмя.
- Извинете ме - обърна се към жената.
Тя го наблюдаваше, не бе помръднала от влизането му в стаята.
- Вярно е, но е смешно, нали? Бях го забравил.
- Кой сте вие? - попита тя.
Дрезгавината в гласа и?, вероятно резултат от възрастта, го сепна. Сивата и? коса бе гъста и прибрана в старомоден кок на тила, не беше като лишените от женственост съвременни прически.
- Знам, че съм груб - рече той. - Винаги усещам, когато съм груб. Моля за извинение.
- Кой сте вие? - попита тя отново със същия тон, само дето сега направи пауза след всяка дума, вероятно за акцент.
- Какво съм аз? - отвърна той. - Това е по-важният въпрос. Знаете ли какво съм аз?
- Не, а трябва ли да знам?
- Не зная. Вижте ръцете ми. Вижте колко са дълги и тънки.
- Деликатни са - каза тя със същия дрезгав глас, очите и? само пробягаха по ръцете му и се върнаха на лицето. - Защо сте дошли?
- Аз действам като дете - отвърна той. - Само така мога.
- И?
- Знаете ли, че Аарън Лайтнър е мъртъв?
Тя задържа погледа си за момент, после се облегна в стола и изпусна зеления маркер. Извърна поглед встрани - явно тази новина бе ужасна за нея.
- Кой ви каза? Всички ли знаят?
- Явно не - отвърна той.
- Знаех си, че няма да се върне - каза тя. Сви уста така, че дълбоките бръчки около устните и? станаха още по-дълбоки и дори потъмняха. - Затова ли дойдохте, да ми съобщите за смъртта му?
- За да видя как ще реагирате. За да разбера дали имате нещо общо с убийството му.
- Какво?
- Не ме ли чухте?
- Убийство? - Тя се изправи бавно от стола си и го погледна яростно, Особено сега, когато осъзна колко е висок. Погледна към вратата, като че ли се канеше да хукне към нея. Той вдигна леко ръка, за да я призове към търпение.