Жената бе видимо шокирана.
- Антон - прошепна тя, но не направи никакъв опит да стигне до телефона.
- Давам ти последен шанс - рече Аш - да ми кажеш нещо, което ще ме възпре да те убия. - Това беше лъжа. Той го осъзна още щом изрече думите, но от друга страна, мъжът наистина можеше да каже нещо.
- Как смееш! - изсъска Антон. - Само да повиша глас и веднага ще дойдат да ми помогнат.
- Ами направи го тогава! - рече Аш. - Тези стени са дебели, но пък защо да не опиташ.
- Вера, извикай помощ! - изкрещя Антон.
- И колко, казваш, ти платиха? - попита Аш.
- Ти не знаеш нищо!
- Напротив, знам. А ти знаеш какво представлявам, но нищо друго. Твоята съвест е покварена. Ти се страхуваш от мен. И лъжеш. Да, лъжеш. Било е много лесно да те подкупят. Предложили са ти кариера и пари и ти си се съгласил да сториш зло.
Погледна жената, която бе искрено ужасена.
- Това се е случвало и преди във вашия орден - продължи Аш.
- Махай се оттук! - изкрещя Антон. Извика за помощ, гласът му прозвуча много силно в затворената стая. Извика отново, още по-силно.
- Възнамерявам да те убия - съобщи Аш.
Жената извика:
- Почакай. - Разпери ръце и добави: - Няма нужда да го правиш. Ако Антон наистина е сторил това, ще свикаме незабавно Съвета. През това време на годината къщата е пълна със старши членове. Веднага ще събера Съвета.
- Можеш да ги свикаш, когато си тръгна. Ти си невинна. Няма да те убия. Но ти, Антон, имаш голяма вина. Бил си подкупен, защо не искаш да си признаеш? Кой те подкупи? Заповедите не са идвали от Старшите.
- Напротив, от тях идваха.
Мъжът се опита да се измъкне встрани, но Аш веднага го хвана с дългите си ръце и го стисна силно за гърлото. Започна да усилва бързо натиска, надяваше се, че силата му ще е достатъчна да прекърши врата на мъжа, но се оказа, че не е.
Жената отстъпи назад. Грабна телефонната слушалка и заговори нещо забързано. Лицето на мъжа бе зачервено, очите му изскачаха от орбитите. Скоро изгуби съзнание, но Аш продължи да стиска, докато не се увери, че Антон е мъртъв и няма да се надигне от пода за глътка въздух, както понякога се случваше. Пусна го да се свлече долу.
Жената остави телефонната слушалка.
- Кажи ми какво е станало! - изпищя тя. - Кажи какво е станало с Аарън? Кой си ти?
Аш чу, че по коридора тичат хора.
- Бързо, дай ми номера за връзка със Старшите.
- Не мога - отвърна тя. - Само ние трябва да го знаем.
- Мадам, не бъдете неразумна. Току-що убих човек. Направете каквото ви казах.
Тя не помръдна.
- Направете го заради Аарън - рече той - и заради Юри Стефано.
Тя се втренчи в бюрото, ръката и? посегна към устните. После грабна химикалка, написа нещо на лист хартия и после му го подаде.
Някой започна да блъска по двойните врати.
Аш погледна към жената. Нямаше време за повече приказки.
Обърна се и отвори вратите. Пред тях се бе събрала цяла тълпа жени и мъже, които го обкръжиха и се втренчиха в него.
Имаше както стари, така и доста млади, пет жени и четирима мъже. И едно много високо момче, на което още не бе набола брада. Старият господин от библиотеката също беше тук.
Аш затвори вратата зад себе си с надеждата да забави жената.
- Някой от вас да знае кой съм? - попита той. Бързо огледа лицата, очите му се стрелката напред-назад, докато не се увери, че е запомнил добре чертите на всеки. - Знаете ли какво съм аз? Моля, отговорете, ако знаете.
Никой не продума, всички изглеждаха объркани. Той чу, че жената плаче в стаята - силно ридание, дълбоко като гласа и? и грубо заради възрастта.
Сега и останалите се разтревожиха. Бе пристигнал още един млад мъж.
- Трябва да влезем вътре - каза една от жените. - Трябва да видим какво се е случило там.
- Но, кажете, знаете ли кой съм? Ти! - Аш се обърна към новодошлия. - Знаеш ли какво представлявам и защо съм тук?
Никой не знаеше. Никой не знаеше нищо. И все пак те бяха хора от ордена, изследователи, не бяха прислугата. Мъже и жени в разцвета на силите си.
Жената в стаята зад него дръпна дръжката на вратата и отвори. Аш отстъпи встрани.
- Аарън Лайтнър е мъртъв! - извика тя. - Аарън е бил убит.
Чуха се въздишки, проплаквания от ужас и изненада. Всички тук бяха невинни. Старецът от библиотеката изглеждаше смъртно ранен от тази новина. И той бе невинен.
Беше време Аш да си тръгва.
Проправи си бързо път през групичката и се насочи към стълбите. Започна да прескача по две стъпала, преди някой да го последва.
Жената извика да го спрат, да не му позволяват да избяга. Но той вече бе твърде далече, краката му бяха много по-дълги от техните.