- Знам доста - каза Аш и се опита да си спомни. «Всички хора са зверове. А зверовете са свирепи. Затова и хората са свирепи.»
Отиде в спалнята и си легна.
За миг отново видя вещицата с хубавата коса, която Юри обичаше. Представи си голите и? гърди, как се притискат нежно към лицето му и как косата и? ги покрива като огромна мантия.
После бързо заспа. Сънува, че върви през музея с куклите. Мраморните плочки бяха току-що излъскани и цветовете им бяха ярки - как само контрастираха помежду си. Всички кукли в стъклените витрини започнаха да пеят - модерни кукли, антични кукли, грозни и красиви кукли. Френските кукли затанцуваха, завъртяха малките си роклички, кръглите им личица сияеха от радост. А великолепните порцеланови кукли, неговите кралици, най-скъпите му съкровища, пееха с високо сопрано, очите им блестяха на флуоресцентните светлини. Никога не бе чувал подобна мелодия. Бе толкова щастлив.
Трябва да направи кукли, които могат да пеят, да пеят наистина - не като онези механични играчки, а кукли с електронни гласове, които ще пеят вечно. А когато дойде краят на света, куклите ще пеят в руините.
Десет
- Няма съмнение - каза доктор Солтър и остави картонената папка на края на бюрото. - Само че не се е случило преди шест седмици.
- Как така? - попита Мона. Мразеше тази малка стая за прегледи, защото нямаше никакви прозорци. Задушаваше се в нея.
- Защото си вече в третия месец. - Лекарката се приближи към масата. - Ето, искаш ли да го усетиш? Дай ръка.
Мона я остави да я хване за китката и да сложи ръката и? върху корема.
- Натисни силно. Усещаш ли? Ето го бебето. Защо според теб носиш такива широки дрехи? Защото не можеш да търпиш да те стягат в кръста, нали така?
- Не, леля ми ги купи. Те просто си бяха там, в гардероба. - С какво бе облечена сега, о, да, с черна пола, като за погребение, или пък просто за да изглежда изящно на високите обувки в черно и бяло. - Не може да съм бременна от толкова време - настоя Мона. - Просто не е възможно.
- Иди си вкъщи и провери календарчето в компютъра си. Бременността е на три месеца.
Мона се изправи, скочи от масата за прегледи и приглади черната пола. Бързо нахлузи обувките. Нямаше нужда да ги откопчава и закопчава, макар че ако леля Джеф я видеше да обува така тези скъпи обувки, сигурно щеше да изпищи от ужас.
- Ще тръгвам - каза тя. - Трябва да ида на едно погребение.
- Нали не е на онзи нещастен човек, който се ожени за братовчедка ти и бе прегазен от кола.
- Да, неговото погребение. Виж, Анели. Не можем ли да направим някакво изследване, на което се вижда плодът.
- Да, така ще потвърдя с точност думите си - че си бременна вече в дванайсетата седмица. А сега ме чуй, ще трябва да пиеш всички витамини, които ще ти предпиша. Един тринайсетгодишен организъм не е готов да роди дете.
- Добре, искам да си запиша час за изследването. - Мона тръгна към вратата, но спря с ръка на дръжката. - Не, размислих. Не искам изследване.
- Защо?
- Не зная. Нека оставим нещата така за известно време. Пък и тестовете са страшнички, нали?
- Господи, защо пребледня така?
- Не съм, просто се канех да припадна като жените по филмите.
Тя излезе навън и прекоси малкия, покрит с килим външен офис. Излезе бързо, въпреки че лекарката викаше след нея. Вратата се затръшна силно и Мона се затича към остъкленото фоайе.
Колата я чакаше до тротоара. Райън стоеше до нея със скръстени ръце. Беше облечен в тъмносиньо за погребението и изглеждаше почти както винаги - само дето очите му бяха насълзени и като цяло имаше много уморен вид. Той отвори вратата пред Мона.
- Е, какво каза доктор Солтър? - попита той, обърна се и я изгледа с тревога от глава до пети.
Много и? се искаше да спрат да я гледат така.
- Е, да, бременна съм - отвърна тя. - Всичко е наред. Да се махаме оттук.
- Тръгваме. Нещастна ли си? Може би ти трябва време да го осъзнаеш.
- Не, разбира се, че не съм нещастна. Защо ще съм нещастна? Просто си мислех за Аарън. Майкъл и Роуан обадиха ли се?
- Не още. Вероятно в момента спят. Какво става, Мона?
- Стига, Райън, моля те. Хората постоянно ме питат какво става. Нищо не става. Просто всичко се случва… ужасно бързо.
- Много си странна - отбеляза Райън. - Изглеждаш изплашена.
- Не, само се чудя какво ли е да имам дете. Ти каза ли вече на всички? Нали няма да има конско?
- Не е необходимо - отвърна той. - Ти си наследницата… Никой не би ти казал нищо. Ако някой би се осмелил, това ще съм аз. Но някак не мога да се принудя да ти прочета обичайните лекции, предупреждения и упреци.
- Ами хубаво - рече тя.
- Изгубихме толкова много, а този нов живот за мен е като пламък, затова ще направя всичко възможно да го опазя.