- О, станал си странен, Райън. Май наистина си уморен. Трябва ти малко почивка.
- Не искаш ли да ми кажеш?
- Какво да ти кажа?
- Ами кой е бащата, Мона. Възнамеряваше да ни кажеш, нали? Братовчед ти Дейвид ли е?
- Не, не е Дейвид. Забрави за него.
- Значи Юри?
- Ама какво е това? Разпит? Аз си знам кой е бащата, ако това се чудиш, но не искам да говоря сега. Пък и неговата идентичност може да бъде потвърдена още щом се роди детето.
- И преди това.
- Не искам да забивате игли в детето ми! Няма да позволя да му се случи нищо. Обясних ти, че знам кой е бащата. Ще ти кажа, когато… когато му дойде времето.
- Майкъл Къри е, нали?
Тя се обърна и се втренчи в него. Твърде късно бе да игнорира въпроса.
Той видя отговора, изписан на лицето и?. И изведнъж започна да изглежда много изморен, лишен от всякакви опори. Приличаше на човек, който взема силни успокоителни, стана леко превъзбуден и по-рязък от обикновено. Добре че бяха в лимузината и не караше той. Иначе сигурно щеше да налети на някоя ограда.
- Джифорд ми каза - рече той съвсем бавно, като упоен. Обърна се към прозореца. Движеха се бавно по Сейнт Чарлз авеню, по най-красивата част от булеварда - с най-новите имения и най-старите дървета.
- Моля? - попита Мона. - Джифорд ли ти каза? Райън, добре ли си? - Какво ли щеше да стане с това семейство, ако Райън излезеше от релси? И така си имаха достатъчно грижи. - Райън, отговори ми.
- Сънувах я снощи - каза той и най-сетне се обърна към нея. - Джифорд ми каза, че Майкъл Къри е бащата.
- А тя щастлива ли беше, или нещастна?
- Щастлива или нещастна - повтори той замислено. - Всъщност не мога да си спомня.
- Чудесно! - въздъхна Мона. - Дори и сега, когато е мъртва, никой не обръща внимание на думите и?. Тя се явява в съня ти, а ти не си и? обърнал внимание.
Това го сепна, но той не опита да се защити. Само я погледна някак разсеяно и много спокойно.
- Беше хубав сън, много хубав. Бяхме заедно.
- А тя как изглеждаше? - Наистина му имаше нещо. «Божичко, вече съм сама, помисли си Мона. Аарън е мъртъв. Беа се нуждае от съчувствие. Роуан и Майкъл още не са се обадили, всички сме изплашени, а Райън не е на себе си и вероятно така е по-добре за него.»
- Как изглеждаше Джифорд? - отново попита тя.
- Хубава, както винаги. За мен винаги е изглеждала хубава, без значение дали е на двайсет и пет, на трийсет и пет или дори на петнайсет. Тя винаги ще си остане моята Джифорд.
- Какво направи тя?
- И защо питаш?
- Защото вярвам в сънища. Райън, моля те, кажи ми. Опитай да си спомниш какво направи Джифорд.
Той сви рамене и леко се усмихна.
- Копаеше дупка. Мисля, че беше под някакво дърво. Май бе дъбът на Деидре. Да, там беше, а пръстта бе струпана около нея.
За миг Мона не отговори. Беше така шокирана, че се опасяваше гласът да не и? изневери.
Той отново се отнесе нанякъде, гледаше през прозореца, сякаш вече бе забравил за какво говорят.
Мона почувства силно главоболие и в двете слепоочия. Може би и? прилошаваше от движението на колата. Нали така става, когато си бременна, дори и бебето да е нормално.
- Чичо Райън, не мога да ида на погребението на Аарън - каза тя внезапно. - Прилоша ми от пътуването. Искам да дойда, но не мога. Ще трябва да се прибера. Знам, че звучи глупаво и егоистично, но…
- Ще те закарам право у вас - каза той галантно, посегна и включи интеркома. - Клем, откарай Мона на Първа улица. - После прекъсна връзката. - Имаше предвид Първа улица, нали?
- Да, всъщност, да - отвърна тя. Беше обещала на Роуан и Майкъл веднага да се премести - така и бе сторила. Освен това там се чувстваше повече у дома си, отколкото на Амелия стрийт. Майка и? вече я нямаше, а баща и? бе мъртво пиян. Ставаше само понякога през нощта, за да потърси нова бутилка и цигари или пък мъртвата си жена.
- Ще се обадя на Шелби да остане с теб - каза Райън. - Ако Беатрис няма нужда от мен, аз също ще дойда.
Беше много притеснен. Това бе съвсем нова ситуация за него, разбира се. Сега се бе концентрирал върху Мона, но позитивно, както се грижеше за нея, когато бе много малка и Джифорд я обличаше с дантели и панделки. Трябваше да се досети, че Райън ще реагира така. Той обичаше бебетата. Обичаше децата. Всички ги обичаха.
«Аз вече не съм дете за тях, не съм», каза си Мона.
- Не, нямам нужда от Шелби - каза тя. - Искам да остана сама. Само с Еужения. Всичко ще е наред. Ще подремна. Горе има хубава стая, ще подремна там. Никога не съм оставала сама в къщата. Трябва да помисля и да осъзная какво чувствам. Освен това охраната там е като чуждестранния легион. Никой не може да проникне в къщата.
- Значи нямаш нищо против да останеш сама там?