- Призраците вече ги няма - каза тя. Осъзна, че говори колкото на бебето, толкова и на самата себе си. - С това се свърши. Няма да имаме нужда от тях, ти и аз. Не, никога. Те бяха дошли да убият дракона и сега, когато той вече бе мъртъв, бъдещето е наше - твое и мое - и ти никога няма дори да осъзнаеш какво се е случило, не и преди да пораснеш и да станеш много умно. Ще ми се да знаех момче ли си, или момиче. Искам да знам какъв цвят е косата ти - ако имаш такава. Искам да ти дам име. Да, име.
Тя прекъсна малкия си монолог.
Имаше чувството, че някой и? заговори - някой много близо и? прошепна нещо - само част от изречение и млъкна. Не успя да го разбере. Дори се обърна и се огледа. Но, разбира се, до нея нямаше никого. Охранителите обикаляха покрай оградата. Така им беше наредено, освен ако не чуят нещо тревожно в къщата.
Тя се свлече до желязната колона на оградата. Очите и? пробягаха по тревата и после по дебелите черни клони на дъба. Новите листа бяха избуяли ярки и ментовозелени. Старите изглеждаха прашни и тъмни, готови да изсъхнат и да паднат. Дъбовете в Ню Орлиънс всъщност никога не оставаха голи и слава богу. Но през пролетта се прераждаха.
Тя се обърна и погледна вдясно - към предната част на имението. Мярна проблясък на синя риза отвъд предната ограда. Тук бе по-тихо, отколкото когато и да било. Вероятно дори Еужения бе отишла на погребението на Аарън. Поне се надяваше да го е направила.
- Никакви призраци, никакви привидения - каза Мона. - Никакъв шепот от леля Джифорд.
Дали наистина искаше да чуе такъв? За пръв път в живота си не беше сигурна. Самата мисъл за призраци и привидения я объркваше.
Сигурно е било бебето, помисли си тя, една от онези мистериозни умствени промени, които те сполетяват, макар и така рано, и те водят към уседналия, непроменлив живот. Сега не ставаше дума за призраци. Бебето бе всичко. Бе прочела доста за тези физически и ментални промени миналата нощ в книгите за бременност. Имаше още много за четене.
Бризът се прокрадна през храсталака, грабваше откъснати цветчета и листа, пръскаше ги по лилавите плочи, а после отмираше съвсем. От земята лъхна топлина.
Тя се обърна и се върна в къщата, отново влезе в библиотеката.
Седна пред компютъра и започна да пише.
- Нямаше да си човек, ако не изпитваш такива съмнения и подозрения. Как да не се чудиш дали бебето е добре при тези обстоятелства? Без съмнение страхът идва от хормоните и е механизъм за оцеляване. Но ти не си безмозъчен инкубатор. Макар и под въздействието на нови химически вещества, мозъкът ти все още си е твой. Само виж фактите.
Лашър бе направлявал предишното бедствие от самото начало. Без неговата намеса Роуан може би щеше да роди напълно здраво и красиво…
Тя спря. Но в какво точно се изразяваше намесата на Лашър?
Телефонът звънна и я стресна, дори като че я нарани. Тя посегна към слушалката, без да изчака да звънне отново.
- Мона е, говорете.
От другата страна се чу смях.
- Страшен отговор, хлапе.
- Майкъл! Слава богу. Бременна съм, доктор Солтър каза, че няма никакво съмнение.
Чу го да въздиша.
- Обичаме те, скъпа - рече той.
- Къде сте?
- В някакъв ужасно скъп хотел, в апартамент във френски стил, пълен със столове с извити крачета. Юри е добре, Роуан прегледа раната му. Започнала е да се инфектира. Искам да изчакаш малко с разговора с него. Сега е превъзбуден и не е съвсем наясно какво говори. Но иначе е добре.
- Да, разбирам. И без това не искам да му казвам сега за бебето.
- Да, няма да е добре.
- Дай ми номера ви.
Той и? го даде.
- Скъпа, добре ли си?
Ето отново, дори той усеща, когато си притеснена. И знае защо може да си притеснена. Не му казвай нищо! Нито дума. Нещо в нея се бе затворило, внезапно изплашено от Майкъл, от човека, с когото така много искаше да говори, с единствения човек, освен Роуан, на когото можеше да се довери.
Трябваше да действа внимателно.
- Да, добре съм, Майкъл. В офиса на Райън имат ли ти номера?
- Нямаме намерение да изчезваме, скъпа.
Тя осъзна, че се взира в екрана, във въпросите, които бе набелязала така логично, така интелигентно: «Колко бързо е протекла бременността на Роуан? Имало ли е признаци на ускорено развитие?».
Майкъл щеше да знае отговорите. Не, не биваше да продължава.
- Трябва да затварям, скъпа. Ще ти се обадя по-късно. Обичаме те.
- Дочуване, Майкъл.
Тя затвори телефона.
Седя тихо доста време, преди да започне да пише бързо:
«Твърде рано е да им задавам подобни глупави въпроси за бебето, твърде рано е да имам страхове, които могат да се отразят на здравето и спокойствието ми, твърде рано е да притеснявам Роуан и Майкъл, които сега имат много по-сериозни грижи…»