Пак дочу шепот наблизо! Сякаш някой говореше точно до рамото и?. Огледа се, стана и прекоси стаята, за да се увери в това, което вече знаеше. В нея нямаше никого, нито призраци, нито дори сенки. Флуоресцентната лампа на бюрото се грижеше за това.
Дали имаше охрана на Честнът? Може би. Но как би могла да чува шепота им през дебелата осемнайсет инча тухлена стена?
Минутите минаваха.
Страхуваше ли се да помръдне? Това е лудост, Мона Мейфеър. Какво си мислиш, че може да е? Джифорд или собствената ти майка? Или пък чичо Жулиен?
Нима не заслужаваше малко почивка сега? Може би тази проклета къща просто си бе обитавана от призраци както винаги, от всякакви призраци, например призрак на прислужница от 1859 или на кочияш, паднал трагично от покрива през 1872 година. Напълно възможно. Семейството не бе записало всичко, което се е случило. Тя започна да се смее.
Пролетарски призраци в къщата на Мейфеър? Призраци, които не са «кръвни роднини»? Какъв скандал! Не, тук изобщо няма никакви призраци.
Тя се вгледа в позлатената рамка на огледалото, в тъмнокафявата мраморна полица на камината, в лавиците със стари гниещи книги. Обзе я спокойствие, нещо уютно и хубаво. Обичаше тази стая най-много, а и сега нямаше музика от призрачен грамофон, нито лица в огледалото. Тя е у дома си тук. На сигурно място. У дома.
- Да, само ти и аз, дете - каза Мона на бебето. - Това е нашата къща сега, с Майкъл и с Роуан. И ти обещавам, че ще ти избера интересно име.
Пак седна и започна да пише дори по-бързо от преди:
«Много съм изнервена. Представям си разни неща. Приемам протеини, витамин С за нервите и за общото ми състояние. Чувам гласове точно до ухото си, звучат като… не съм сигурна, но звучат сякаш някой пее или тананика! Сякаш полудявам. Дали е призрак или просто недостиг на витамин В?
В момента тече погребалната церемония за Аарън. Няма съмнение, че и това ми е повлияло.»
Единайсет
- Сигурен ли си, че беше талтош? - попита Роуан. Бе оставила превръзките и антисептичните препарати встрани и си изми ръцете. Стоеше до вратата на банята и гледаше Юри, който вървеше напред-назад, мрачен, ядосан и някак непредсказуем на фона на претрупаната с коприна луксозна стая.
- О, господи, ти не ми вярваш! Талтош беше.
- Може да е бил просто човек, който има причина да те заблуди - каза тя. - Височината сама по себе си не означава непременно, че…
- Не, не, не - прекъсна я Юри със същия маниакален тон, с който бе говорил още откакто ги посрещна на летището. - Не беше човек. Беше… беше красив и някак отвратителен. Кокалчетата на пръстите му бяха огромни, а самите пръсти - много дълги. Лицето му обаче приличаше на човешко. Много, много красив мъж. Това беше Ашлар, Роуан, самият той. Майкъл, разкажи и? историята. Свети Ашлар от най-старата църква в Донелайт. Кажи и?. О, само да бяха тук записките на Аарън. Знам, че има такива. Той е записал цялата история. Въпреки че вече нямахме връзка с ордена, той не би пропуснал да запише всичко.
- Записа го, синко, бележките му са при нас - каза Майкъл. - А и аз и? разказах всичко, което зная.
Майкъл вече бе обяснил това два пъти, ако Роуан не се лъжеше. Постоянните повторения и зацикляния през този ден я измориха. Беше много отпаднала от пътуването. Като цяло се чувстваше слаба и остаряла, дори и да бе хранила някаква надежда за обратното. Слава богу, че поспа в самолета.
Майкъл седеше до страничната облегалка на красивия френски диван, кръстосал крака върху златистите възглавници. Беше свалил сакото си и сега гърдите му изглеждаха масивни в пуловера с висока яка - сякаш криеха сърце, което можеше да бие триумфално още петдесет години. Стрелна потаен и съчувствен поглед към Роуан.
Слава богу, че си тук, помисли си тя. Слава богу. Спокойният му глас и маниер бяха много успокояващи. Не можеше да си представи да е тук без него.
Друг талтош. Още един талтош! Господи, какви тайни пазеше този свят, какви чудовища се криеха сред горите, в големите градове, в пустошта, в моретата? Умът и? правеше номера. Не можеше да си представи ясно Лашър. Фигурата му и? изглеждаше непропорционална. Силата му и? се струваше свръхестествена. А това не бе точно така. Тези създания не бяха всемогъщи. Опита да се отърве от дразнещите спомени, от усещането на пръстите му по раменете, от ударите, от които губеше съзнание. Отново почувства как изпада в несвяст, как се пробужда, а после лази зашеметена към сигурността, под леглото. Но трябваше да се откъсне от всичко това, да се концентрира и да накара и Юри да се концентрира.
- Юри - каза тя спокойно и ненатрапчиво авторитетно, - опиши ми пак малките хора. Сигурен ли си…