- Самюъл, ще се срещнем утре в Единбург.
- Не, в Лондон. Иди направо в Лондон. Обещах на циганина. Но ела бързо, Аш. Ако братята му от Лондон го видят, ще го убият.
- Самюъл, това не може да е вярно. Таламаска не се замесва в подобни неща, камо ли да убие някой от своите. Сигурен ли си, че този циганин ти е казал истината?
- Има нещо общо с онзи талтош. Можеш ли да тръгнеш веднага?
- Да.
- Нали няма да ме провалиш?
- Не.
- Тогава има още нещо, което трябва да знаеш още сега. Ще го прочетеш в лондонските вестници, щом пристигнеш. Те копаят тук, в Донелайт, в руините на катедралата.
- Знам, Самюъл. Вече говорихме по въпроса.
- Но разкопават гроба на Свети Ашлар. Името му е било гравирано на каменната плоча. Ще прочетеш за това във всички вестници. Учените са от Единбург. Аш, в тази история са замесени вещици. Но циганинът ще ти разкаже всичко. Наблюдават ме. Трябва да тръгвам.
- Самюъл, теб хората винаги те наблюдават, чакай…
- Косата ти, Аш. Видях те в едно списание. Наистина ли се е прошарила? Нищо, няма значение.
- Да, косата ми побелява. Но процесът тече доста бавно. Иначе не съм остарял. Няма да видиш нищо необичайно, освен косата.
- Ти ще живееш до края на света, Аш, и ще си онзи, който ще го разруши.
- Не!
- Хотел «Кларидж» в Лондон. Ние тръгваме още сега. Това е хотел, където човек може да си стъкне хубав огън в камината и да спи на огромна стара спалня, покрита с басма и горскозелено кадифе. Ще те чакам там. И, Аш, ще платиш хотела, нали? Кисна в тази долина от две години.
И Самюъл затвори.
- Пълна лудост - прошепна Ашлар и остави слушалката. Дълго се взира в бронзовите врати.
Не мигна, нито съсредоточи погледа си, когато се отвориха. Едва забеляза размазаната фигура на човека, който влезе в стаята. Не мислеше за нищо, просто си повтаряше наум думите «талтош» и «Таламаска».
Когато най-сетне вдигна поглед, видя Ремик, който му наливаше горещ шоколад в красива порцеланова чаша от малка тежка сребърна каничка. Парата се издигаше към търпеливото и леко угрижено лице на прислужника. «Сива коса, ето това е сива коса. Моята не е чак толкова побеляла», помисли си Ашлар.
Всъщност той имаше само два кичура на слепоочията и леко прошарени бакенбарди, както ги наричаха. О, да, и мъничко, съвсем мъничко бяло по черните косми на гърдите. Боязливо сведе поглед към китката си. И там имаше бели косми, заплетени в гъстите черни, които покриваха ръката му от толкова много години.
Талтош! Таламаска. Светът ще бъде разрушен…
- Всичко наред ли е с телефонния разговор, сър? - попита Ремик със своя прекрасен, едва доловим британски шепот, който неговият работодател обожаваше. Повечето хора биха го нарекли мърморене.
Така, значи отиваме в Англия, връщаме се при онези любезни, внимателни хора… Англия, земята на суровия студ, която се вижда от брега на изгубената земя, мистерия на зимните гори и планините със снежни шапки.
- Да, Ремик, всичко е наред. Винаги ме свързвай директно със Самюъл. Сега трябва да замина за Лондон.
- Тогава ще се наложи да побързате, сър. През целия ден летище «Ла Гуардия» е затворено. Ще е много трудно да…
- Побързай тогава, не казвай нищо повече.
Отпи от шоколада. Най-любимият му вкус - нямаше нищо по-сладко и по-приятно от шоколада. Освен прясното мляко.
- Друг талтош - прошепна той и остави чашата. - Мрачни времена в Таламаска. - Направо не му се вярваше.
Ремик беше излязъл. Вратите бяха затворени, красивият бронз сияеше като нажежен. По мраморния под се прокрадваше сноп светлина от лампата на тавана - като лунна пътечка по морето.
- Още един талтош, и то мъж.
Хиляди мисли препускаха из ума му, обзеха го хиляди емоции! За миг му се стори, че ще избухне в сълзи. Но не. Чувстваше гняв. Гняв, че отново се е поддал на раздразнението от тези новини, че сърцето му бие лудо, че ще прелети морето, за да научи повече за друг талтош, за вече мъртвия мъжки талтош.
Значи в Таламаска били настъпили мрачни времена. Нима? Е, не беше ли неизбежно? А и какво трябва да направи сега? Да се замеси ли във всичко това отново? Преди векове беше почукал на тяхната врата. Но кой от тях сега знаеше за него?
Познаваше някои членове на ордена, но само защото се страхуваше от тях достатъчно, за да продължава да ги следи. През годините те така и не престанаха да ходят в долината… Някой знаеше нещо, но нищо не се бе променило.
Защо ли му се струваше, че сега им дължи помощ, че е длъжен да ги защити? Защото навремето бяха отворили вратите си за него, бяха го изслушали и го бяха молили да остане - не се бяха изсмели на историята му, обещаха да пазят тайната му. А и Таламаска беше стара също като него. Стара като дърветата във великата гора.