- Май може нещо да не му е наред.
- Аха - кимна Мери Джейн. - Така си мисля и аз.
- Не, няма да е някакъв гигант - каза Мона, макар че с всяка дума и? ставаше все по-трудно да продължи. - Не че ще е някакво чудовище. Но може би ще му има нещо, може гените да са се комбинирали и… нещо няма да е наред.
Тя си пое дълбоко дъх. Това вероятно бе най-силната душевна болка, която бе изпитвала. Цял живот се бе тревожила за хиляди неща - за майка си, за баща си, за Древната Евелин, за хората, които обичаше. Познаваше тъгата, особено напоследък. Но това притеснение за бебето бе съвсем различно; то събуждаше страх, който прерастваше в агония. Отново постави ръка на корема си и прошепна: «Мориган».
Нещо в нея се размърда и тя сведе поглед надолу.
- Какво има? - попита Мери Джейн.
- Твърде много се тревожа. Не е ли нормално да се страхуваш, че нещо с бебето няма да е наред?
- Разбира се, нормално е - отвърна Мери Джейн. - Но пък в това семейство има много хора с допълнителните гени, а те не са родили ужасни деформирани деца, нали? Нали си виждала документите от изследванията?
Мона не отговори. Мислеше. Какво значение имаше? Ако бебето не е наред, ако бебето… Тя осъзна, че гледа към зеленината отвън. Още бе ранен следобед. Помисли си за Аарън, който лежи в подобната на чекмедже крипта в гробницата, на реда над Джифорд. Восъчни кукли вместо хора, напомпани с течност. Това там не бе Аарън, не бе и Джифорд. Защо Джифорд е копаела дупка в онзи сън?
Хрумна и? безумна мисъл, опасна и кощунствена, но не чак толкова изненадваща. Майкъл го нямаше, Роуан също. Тази вечер можеше да излезе сама в градината, когато всички заспят, и може да разкопае останките на двамата, положени под дъба; можеше сама да види какво има там.
Единственият проблем бе, че се страхуваше да го направи. Бе виждала много сцени на ужасите, в които хората вършат нещо подобно, мотаят се из гробището, за да изкопаят вампир, или пък отиват в полунощ, за да разберат кой лежи в някой гроб. Никога не бе вярвала в такива ужасии, особено ако човекът го прави сам. Беше твърде страшно. Да изкопаеш труп се изискваше доста повече кураж, отколкото Мона притежаваше.
Тя погледна Мери Джейн, която тъкмо бе приключила с яденето, седеше със скръстени ръце и се взираше леко изнервящо в Мона. Очите и? бяха придобили сънлив блясък, сякаш се бе размечтала за нещо, не разсеяни, но фокусирани неясно къде.
- Мери Джейн? - повика я Мона.
Тя очакваше момичето да се стресне, да се събуди и веднага да каже за какво си е мислила. Но не се случи нищо подобно. Мери Джейн продължи да гледа по този начин и каза: «Да, Мона», без изобщо да променя изражението си.
Мона стана и отиде до нея. Мери Джейн продължи да я гледа със същия унесен и някак уплашен поглед.
- Докосни това бебе, докосни го, не се притеснявай. Кажи ми какво чувстваш.
Мери Джейн обърна поглед към корема и?, много бавно посегна, сякаш да я докосне, но после рязко дръпна ръка. Стана от стола и се отдалечи от Мона. Изглеждаше угрижена.
- Не мисля, че трябва да го правим. Нека не правим магии на бебето. И двете сме млади вещици - каза тя. - Знаеш го. Ами ако… ако му направим нещо?
Мона въздъхна. Внезапно вече не и? се говореше за това; страхът бе много силен и болезнен, беше и? достатъчно.
Единственият човек на света, който можеше да отговори на въпросите и?, беше Роуан. Щеше да я попита все някога, защото сега вече усещаше детето, а това бе напълно невъзможно - да усещаш движенията на бебе, което е още на шест, дори на десет или дванайсет седмици.
- Мери Джейн, искам да остана сама - каза тя. - Не се обиждай, но просто все се безпокоя за бебето. Това е истината.
- Много мило, че ми обясняваш. Върви. Аз ще се кача горе, ако може. Райън остави куфара ми в стаята на леля Вив, знаеш ли? Ще бъда там.
- Можеш да използваш компютъра ми, ако искаш - каза Мона. Обърна гръб на Мери Джейн и се загледа отново в градината. - Той е в библиотеката, има много отворени програми. Зарежда направо «Уърдстар», но можеш да влезеш в «Уиндоус» или «Лотус» съвсем лесно.
- Да, знам как, спокойно. Извикай ме, ако имаш нужда от мен.
- Добре. Аз… - Тя се обърна. - Наистина е хубаво, че дойде, Мери Джейн. Не се знае кога ще се върнат Роуан и Майкъл.
Ами ако никога не се върнат? Страхът и? нарасна. Глупости. Ще се върнат. Но, разбира се, те сигурно ще се срещнат с хора, които могат да ги наранят…
- Не се тревожи, скъпа - каза Мери Джейн.
- Да - каза Мона отново и отвори вратата.
Тръгна по плочките към задната част на градината. Все още бе рано и слънцето бе високо, озаряваше моравата под дъба. Щеше да е така до късно през деня. По това време в задната градина беше най-хубаво.