- Аз пък не съжалявам! - сопна се Марклин. Вече започваше да се дразни от деловото отношение на Томи, от абсурдния му оптимизъм.
- Страхуваш се, че няма да се справиш, нали? - попита Томи. - Страхуваш се, че ще се сринеш като Стюарт. Но, Марклин, трябва да разбереш, че Стюарт е бил цял живот в Таламаска. А какво означава Таламаска за мен и теб? - Томи се изсмя. - Боже, те направиха грешка с нас, нали, братко?
- Не, не са - отвърна Марклин. - Стюарт знаеше какво прави, че ние имаме смелостта да осъществим плана, който той не е могъл да реализира. Стюарт не направи грешка. Грешката е, че някой уби Антон Маркус.
- А и никой от нас не е бил там достатъчно дълго, за да разбере повече за този човек, за престъплението му и непредвидения инцидент. Това си е щастлива случайност, нали?
- Разбира се. Отървахме се от Маркус. Това е. Но какво ли се е случило по време на убийството? Елвера е говорила с убиеца. Той е казал нещо за Аарън.
- Няма ли да е чудесно, ако е бил от семейство Мейфеър? Някоя вещица с висок ранг. Казвам ти, искам да прочета цялото досие за вещиците Мейфеър, от кора до кора. Искам да знам всичко за тези хора! Сигурно има някакъв начин да се сдобием със записките на Аарън. Познаваш го, сигурно е записал всичко. - Вероятно е оставил кашони със записки. Трябва да са в Ню Орлиънс.
- Не избързваш ли твърде много, Томи? Юри може да е там. Стюарт може да се е пречупил. Те може да знаят всичко.
- Сериозно се съмнявам в това - каза Томи с маниера на човек, който има да мисли за много по-важни неща. - Марклин, отбивката!
Марклин за малко да я пропусне. Когато зави, навлезе в насрещното движение точно срещу една кола, но тя успя да отбие и той продължи напред. След секунди вече бе далече от магистралата и караше по шосето. Чак сега осъзна, че се е стегнал така силно, че чак челюстта го болеше от стискането на зъбите. Томи се взираше в него.
- Виж, стига си ме зяпал! - каза внезапно Марклин. Очите му пареха, което винаги означаваше, че е много ядосан, без да го осъзнава напълно. - Не аз съм проблемът тук. А те! А сега се успокой. Ще се държим естествено. И двамата знаем какво да правим.
Томи обърна бавно глава, докато минаваха през портите на парка.
- Сигурно се е събрал целият орден. Никога не съм виждал толкова много коли тук - каза Марклин.
- Ще имаме късмет, ако не са дали стаите ни на някой глух и сляп дъртак от Рим или Амстердам.
- Надявам се да са го направили. Това е идеално извинение да оставим всичко в ръцете на старата гвардия и да се ометем оттук.
Марклин спря колата на няколко ярда от един помощник, който насочваше колата пред тях към мястото за паркиране в другия край на двора. През всичките години Марклин не бе виждал толкова коли, паркирани тук.
Слезе и хвърли ключовете на момчето.
- Паркирай я, моля те, Хари - каза той и извади няколко банкноти, повече от достатъчно, за да предотврати всякакви възражения срещу това нарушаване на порядките. Тръгна към предната врата на къщата.
- Защо, по дяволите, го направи? - попита Томи, когато го настигна. - Опитвай се да следваш правилата, ако обичаш? Трябва да си невидим. Не казвай нищо. Не привличай внимание, разбра ли?
- Много си нервен - сопна му се Марклин.
Предната врата беше отворена, а коридорът - препълнен с мъже и жени. Беше много задимено и шумно като при антракт в театър.
Марклин спря. Всичките му инстинкти му нашепваха да не влиза. А цял живот бе вярвал на инстинктите си, доверяваше им се колкото и на разума си.
- Хайде, човече - изсъска Томи и го бутна напред.
- О, здравейте - каза един ведър стар джентълмен, който се обърна да ги посрещне. - И кои сте вие?
- Ние сме послушници - каза Марклин. - Томи Монохан и Марклин Джордж. Позволено ли е на послушници да влизат?
- Разбира се, разбира се - каза мъжът и отстъпи назад. Хората от тълпата зад него се обърнаха да ги погледнат и веднага изгубиха интерес към тях. Някаква жена шепнеше нещо на един мъж от другата страна на вратата. Когато срещна погледа на Марклин, тя ахна тихо от изненада.
- Тук нещо не е наред - каза Марклин под нос.
- Всички трябва да са тук, разбира се - каза ведрият мъж, - младите също. Когато нещо подобно се случи, всички се събират.
- Защо, по дяволите? - прошепна Томи. - Никой не харесваше Антон.
- Замълчи - каза Марклин. - Не е ли чудно как хората - например ти и аз - реагират на стреса?
- Не, за нещастие, изобщо не е чудно.
Запробиваха си път през тълпата. Навсякъде виждаха непознати лица. Всички пиеха вино или бира. Чуваше се френска, италианска, дори холандска реч.