И Лашър, и Аш се отличаваха с някак детска простота, но не беше само това. Какъв беше ефектът от това? Аш приличаше на ангелско същество, безкрайно мъдро и търпеливо, и все пак напълно решено да убие Стюарт Гордън.
Разбира се, Майкъл не можеше да предположи на каква възраст е. Беше много трудно да помни, че това не е човек, а нещо различно и невъобразимо странно. Майкъл знаеше, че той не е човек. Разбираше го от стотици дребни детайли - от големината на кокалчетата на ръцете му, от странния начин, по който разтваряше очи, когато е учуден от нещо, и най-вече заради абсолютното съвършенство на зъбите и устата му. Устата му беше бебешки мека, нещо необичайно при мъж с такава кожа, а зъбите му бяха бели като на рекламно лице.
Майкъл и за миг не би повярвал, че това същество е древно или че е великият свети Ашлар от Донелайт. Древният крал, който се бе покръстил по римско време и който бе позволил да изгорят неговата езическа кралица.
Но бе повярвал в мрачната легенда, разказана му от Жулиен. Това бе един от многото Ашлари, без съмнение най-могъщият талтош от долината - същество от същата раса като онова, което Майкъл бе убил.
В това отношение не хранеше никакви колебания.
Беше преживял твърде много, за да се съмнява. Само дето не можеше да повярва, че този висок красив мъж е свети Ашлар. Вероятно просто не искаше да е така поради същите причини, които придаваха смисъл на сложната ситуация, която вече напълно бе приел.
«Да, сега живееш с цял набор от нови реалности», помисли си той. Може би затова приемаш всичко така спокойно. Виждал си призрак, слушал си го. Знаеш, че е бил там. Той ти каза неща, които няма как да бъдат измислени или пък нагласени. Видя и Лашър и чу дългата му пледоария, с която търсеше съчувствие. И всичко това бе съвсем невъобразимо за теб, изпълнено с нова информация и странни детайли, които все още си спомняш с объркване. Сега, когато нещастието, което те изпълваше при думите на Лашър, вече го няма и той самият лежи заровен под дървото.
О, да, не забравяй как зарови тялото, как положи главата в дупката до него, как откри смарагда. Как го взе, как го държа в тъмното, докато разчлененото тяло лежеше във влажната земя, готово да бъде заровено.
«Сигурно се свиква с всичко», помисли си той. Зачуди се дали това се е случило със Стюарт Гордън. Съмняваше се, че той е ужасно и непростимо виновен за всичко. Юри обаче не се съмняваше. Но как така този човек е могъл да предаде собствените си ценности?
Майкъл трябваше да признае, че и самият той винаги е бил податлив на същия този келтски мрак, на мистериите. Любовта му към Коледа вероятно се коренеше в някакъв ирационален копнеж по ритуалите, родени на тези острови. Мъничките коледни играчки, които толкова обичаше да събира, по някакъв начин бяха емблематични за старите келтски богове и за вярванията, основани на келтските тайни.
Обичта му към къщите, които реставрираше, понякога го потапяше в същата тази атмосфера на стари тайни, стари дизайни и скрито знание, което може да бъде разкрито. Осъзна, че донякъде разбира Стюарт Гордън. А и много скоро самата Теса щеше да обясни всички жертви и ужасни грешки на Гордън.
Майкъл беше преживял толкова много, че сега спокойствието му бе неизбежно.
Да, ти мина през всичко това и свикна с него, бе съсипан от него, а сега стоиш тук, до една кръчма в малко селце като от пощенска картичка, с леко стръмни каменни улици, и мислиш за преживяното без никаква емоция - за това, че си в компанията на същество, което не е човек, но е интелигентно като човек, че скоро ще видиш женска от неговия вид и ще настъпи събитие от такова огромно значение, че никой не би искал да се докосне до него, вероятно от уважение към човека, който явно е обречен да умре.
Беше трудно да пътува цял час с човек, който ще умре.
Изпуши цигарата. Юри тъкмо излизаше от кръчмата. Бяха готови да потеглят.
- Свърза ли се с метрополията? - попита го бързо Майкъл.
- Да, и поговорих с няколко души. Обадих се четири пъти и говорих с четирима членове на ордена. Ако те, моите най-стари и най-близки приятели, са част от това, тогава няма никаква надежда.
Майкъл стисна леко рамото му и го последва към колата.
Хрумна му още нещо - че не мисли за Роуан и нейната реакция при вида на талтоша, макар че докато пътуваха инстинктивното му чувство за притежание за малко да го принуди да поиска да спрат колата и Юри да седне отпред, а той да се настани до жена си.