Продължиха през горичка от млади дъбове и кулата се скри от поглед. Появи се отново изненадващо близо и Майкъл видя, че пред нея са спрени две коли, а отстрани на голямата порта светят електрически крушки.
Всичко изглеждаше много цивилизовано и пригодено за живот. Но беше великолепно запазено, ненакърнено с каквато и да било съвременна намеса. Бръшлянът се извиваше по покрития с хоросан камък и пълзеше нагоре по обикновената арка над портала.
Никой не продумваше.
Шофьорът най-сетне спря колата на малка, покрита с чакъл алея. Майкъл веднага излезе и се огледа наоколо. Видя тучна дива английска градина, която продължаваше към езерото и гората, цветята в лехите бяха на път да разцъфнат. Той различаваше смътните им силуети, но мракът пречеше да ги види ясно. Колко ли красиво бе по изгрев?
Дали щяха да дочакат слънцето тук?
Огромна лиственица се възправяше между тях и кулата - вероятно едно от най-старите дървета, които бе виждал.
Той тръгна към дънера и? и в същия миг осъзна, че се отдалечава от жена си. Но не можеше да се спре.
Застана под огромните клони на дървото и се загледа във фасадата на кулата. Видя самотна фигура на третия прозорец. Малка главица и рамене. Беше жена с дълга коса или пък носеше воал, не можеше да се разбере точно.
За миг гледката го завладя - сънливи бели облаци, ярката луна, самата кула и грубото и? великолепие.
Чу стъпките на другите по чакъла, но не се отмести от пътя, не помръдна изобщо. Искаше да стои тук, да гледа това спокойно езеро, неподвижната вода, обградена от нежни плодни дръвчета с бледи, потрепващи цветове. Японска слива най-вероятно. Имаше такива дървета навсякъде из Бъркли, Калифорния, през пролетта дори караха светлината по малките улички да розовее.
Искаше да запомни всичко. Искаше никога да не го забравя. Вероятно още се чувстваше отпаднал заради часовата разлика, може би полудяваше също като Юри. Не знаеше. Но тази гледка си струваше цялото пътуване, всичките му ужаси и разкрития - високата кула и принцесата в нея.
Шофьорът бе изгасил фаровете. Останалите минаха покрай Майкъл, а Роуан се спря до него. Той погледна още веднъж към езерото и към огромната фигура на Аш, който вървеше пред него. Ръката му все така стискаше Стюарт Гордън, който крачеше така, сякаш всеки момент ще припадне. Белокос старец, чийто врат изглеждаше безкрайно крехък на светлината, струяща от входа на кулата.
Реалността отново го връхлетя като удар с боксова ръкавица. Женският талтош живееше в тази кула като Рапунцел, а Аш щеше да убие човека, когото водеше към вратата.
Може би от цялото това преживяване в паметта му щяха да останат само тези образи, само тази леко мразовита нощ. Да, много вероятно.
Аш взе ключа от Стюарт Гордън и го пъхна в голямата желязна ключалка. Вратата се отвори леко и те влязоха в нисък затоплен салон, пълен с удобни старинни мебели с красиви криви крачета, имитиращи животински лапи, и бродирана тапицерия - леко износена, но още красива.
По стените висяха средновековни картини, много от които се отличаваха с неувяхващия блясък на истински яйчни темперни бои14. Имаше и прашасала рицарска броня. Тук-там небрежно бяха пръснати и други старинни съкровища. Това бе убежище на романтичен човек, който обича английското минало и вероятно е безвъзвратно отчужден от настоящето.
Вляво се виждаше стълбище, което следваше извивката на стената. От стаята горе струеше слаба светлина.
Аш пусна Стюарт Гордън и тръгна нагоре, като се хвана за грубия парапет.
Роуан го последва незабавно.
Гордън като че не осъзнаваше, че вече е свободен.
- Не я наранявай - извика той внезапно, като че не можеше да измисли какво друго да каже. - Не я докосвай без нейно желание! - настоя. Гласът му бе побрал и последното му останало мъжество. - Не наранявай моето съкровище!
Аш спря и го погледна замислено. После продължи да се изкачва.
Всички го последваха, а Гордън изблъска грубо Майкъл и Юри от пътя си. Настигна Аш на върха на стълбището и изчезна от поглед.
Когато най-сетне се изкачиха горе, се озоваха в друга голяма стая, подобна на тази долу. Стените и? бяха всъщност стените на кулата, с изключение на две малки помещения, изкусно издигнати от старо дърво, с отделни тавани - вероятно баня и дрешник. Те като че опираха право в каменната стена отзад. Голямата стая също бе обзаведена с меки дивани и позахабени стари кресла, пръснати тук-там лампи с лампиони от пергамент, които създаваха островчета светлина в мрака. Центърът на помещението обаче бе съвършено гол. Един истински полилей от ковано желязо с кръг топящи се свещи озаряваше голяма част от лакирания дървен под.