Отделен от другарите си от цялата плътна маса на враговете, Конан бе обхванат в една черна вълна от ръце и тела и беше съборен на земята. Бързо можеха да го смачкат до смърт, но той бе свалил един от тях със себе си и тялото на черния служеше на пирата под него като щит. Те ритаха падналия барач, опитваха се да го разкъсат и да издърпат енергично опитващия да се освободи техен другар, но зъбите на Конан бяха здраво впити в гърлото му и пиратът се държеше с всички сили за умиращия щит.
Поредната атака на зингарците отслаби тази преса, Конан отхвърли настрани трупа и стана, окървавен и страхотен. Гигантите бяха надвиснали над него като огромни черни сенки и продължаваха да се опитват да го убият с юмруци. Но беше много трудно той да бъде улучен, защото се движеше като подивяла от миризмата на кръвта пантера и след всяко завъртане на меча му бликваше кръв. Боят, който вече беше понесъл, бе достатъчен за да убие трима обикновени мъже, но необикновената му жизненост не бе намаляла ни най-малко.
Бойният му вик се извиси над хаотичния шум на касапницата и обърканите, но разгневени зингарци се окуражиха и удвоиха силата на ударите си, докато звука от разсичаните тела и раздробяваните кости почти заглуши виковете на болка и гняв.
Редиците на черните се огънаха, те се понесоха към арката и когато ги видя да се приближават Санча изпищя и се махна от пътя им. Те задръстиха тесния проход под арката, а зингарците продължиха да мушкат и секат вече в гръб с радостни викове. Само малцина успяха да се изплъзнат от това клане и се пръснаха, спасявайки се всеки както можеше.
Битката се превърна в преследване. Гигантите бягаха през затревените дворове, по блестящите стълбища, по наклонените покриви на фантастичните кули, дори по широките первази на стените, като на всяка крачка от тях се стичаше кръв, но неумолимо бяха догонвани от безмилостните си преследвачи. Заградени в някой ъгъл те се обръщаха с лице към враговете си и отново хора умираха. Но крайният резултат беше неизменен: едно обезобразено черно тяло, гърчещо се на тревата или изблъскано въпреки отчаяната му съпротива през високите парапети или покривите на кулите.
Санча беше потърсила убежище в двора с вира, където се беше свила, треперейки от ужас. От другия двор се разнесе гневен вик, звук от тежки стъпки по тревата и една окървавена черна фигура се изправи под свода на арката. Това беше гиганта носещ украсената със скъпоценни камъни лента около главата. Дребен преследвач го следваше по петите му, когато гигантът се обърна, изправен на самия ръб на вира. В ръката си държеше меч, очевидно изпуснат от убит моряк и когато зингарецът безразсъдно се хвърли към него, той нанесе удар с непознатото оръжие. Пиратът падна с разцепена глава, но ударът бе нанесен така неумело, че острието се счупи в ръката на последния оцелял.
Той запрати дръжката към онези, които се приближаваха под арката и се обърна към вира с лице, върху което бе застинала конвулсивната маска на омраза. Конан се втурна стремглаво по тревата покрай хората край арката.
Но гигантът разпери ръце широко и от устните му се откъсна нечовешки вик — единствения звук, издаден от черен през време на цялата схватка. Той извика към небето с ужасна омраза и гласът му прозвуча като че ли идваше от бездна. При този звук зингарците се спряха разколебани. Но не и Конан. Тихо и с недвусмислени намерения той се приближаваше към гиганта, застанал на самия ръб на вира.
Но в момента, когато кървавият меч се вдигна във въздуха, гигантът рязко се извърна и скочи високо. За един кратък миг те го видяха сякаш да увисва във въздуха над вира, а след това с разтърсващ земята грохот зелените води се издигнаха за да го посрещнат, обгръщайки го като зелен вулкан.
Конан спря да тича точно на време за да не падне във водата и отскочи назад, избутвайки с могъщите си ръце хората зад гърба си. Зеленият вир се беше превърнал в гейзер, шумът се засилваше до оглушителна степен, а величествената водна колона се издигаше и издигаше, разцъфвайки на върха в златна корона от пяна.
Конан започна да избутва пред себе си хората към портата, нанасяйки им удари с плоската страна на меча; шумът на водната струя сякаш ги бе лишил от разсъдък. Той видя, че Санча стои като парализирана и изрева с глас, който се чу през грохота на водата, принуждавайки я стреснато да излезе от замаяното си състояние. Тя се затича към него с разперени ръце, той я хвана под едната от тях и те заедно избягаха.