В двора, граничещ с външния свят, се бяха събрали оцелелите: изморени, пребити, ранени, окървавени и с глупаво изражение на лицата гледаха зяпнали голямата нестабилна колона, извисила се за момент сякаш до самия купол на небето. По края на зеления ствол имаше бели струи, а разпенената колона бе с обиколка тройно по-голяма от тази на основата. Тя за момент заплашително се заклати като че ли щеше да се пръсне и рухне обратно, но въпреки това продължи да изригва към небето.
Очите на Конан обхванаха групата на окървавените му другари и той изруга, установявайки, че само малцина са оцелели. В плен на емоциите си той сграбчи един от тях за врата и го разтърси с такава сила, че кръвта от раните му се разпръсна навсякъде около тях.
— Къде са останалите? — изрева той в ухото на жертвата си.
— Това сме всички! — извика в отговор другият за да бъде чут през шума на гейзера. — Останалите бяха убити от тези черни…
— Добре, да се махаме оттук! — отново извика Конан, като го изблъска с такава сила, че онзи залитна в посока към арката, водеща навън. — Фонтанът ще се пръсне всеки миг…
— Всички ще се издавим! — изписка с тънък глас един от флибустиерите, и накуцвайки се отдалечи забързано към арката.
— Глупости, ще потънем! — изкрещя Конан. — Ще се превърнем в парчета вкаменени кости! Махайте се оттук, дяволите да ви вземат!
Той също се затича в посока на арката, държейки под око зелената ревяща кула, която страховито се извисяваше над него, без да пропуска да следи влачещите се зад него. Намиращи се все още под влияние на бойната треска и замаяни от тътена, някои от зингарците се движеха като в транс. Конан ги подканваше да бързат. Той хващаше колебаещите се за врата, засилваше ги през портата, придавайки им допълнителен импулс със здрави ритници в задника и подправяше подканите си с пиперливи коментари относно предците на поредната му жертва. Санча прояви желание да остане с него, но той отблъсна ръцете, с които искаше да го прегърне, бясно проклинайки и ускори хода й със силен плесник по задните й части, от който тя изхвръкна напред към платото.
Конан не напусна портата, докато не се убеди, че всички живи са извън замъка и са тръгнали по тревата на поляната. Едва тогава той се обърна за да види отново ревящата колона, изправила се срещу небето, в сравнение с която околните кули изглеждаха смалени, след което и той напусна тичешком този замък на безименни ужаси.
Зингарците вече бяха стигнали до края на платото и тичаха надолу по склоновете. Санча го чакаше на билото на първия хълм и там той поспря за миг за да погледне отново назад към замъка.
Сякаш някакво гигантско цвете със зелено стебло и бели цветове се поклащаше над кулите, а грохотът запълваше небето. И в този миг нефритово-зелената колона със снежнобял връх се разпадна с шум, като че ли се раздираха самите небеса, а миг по-късно стени и кули потънаха в оглушителен потоп.
Конан хвана момичето за ръката и побягна заедно с нея. Склон след склон се издигаха пред тях и се спускаха зад гърба им, а по петите го преследваше рева на бурна река. Един поглед през умореното му рамо разкри гледката на широка зелена лента, която също се издигаше и спускаше, преодолявайки хълмовете. Струята не се беше разпръснала — като някаква гигантска змия тя се плъзгаше през долините и заоблените била. Нейният курс беше неизменен — тя преследваше тях!
Осъзнаването на този факт вдъхна нови сили на Конан. Санча залитна и препъвайки се падна на колене с вик на отчаяние и изтощение. Конан я прихвана, метна я през рамо и отново затича. Гръдният му кош се издуваше като мех, коленете му трепереха, а въздухът излизаше със свистене от гърдите му. Той започваше да залита. Пред себе си виждаше моряците да се влачат с мъка, все пак пришпорвани от обхваналия ги ужас.
Изведнъж пред погледа им се появи океана, а през маранята се виждаше плаващия Уастрел, без никакви видими повреди. Мъжете се нахвърляха в лодките, качвайки се кой както свари. Санча падна на дъното и остана да лежи там на накуп. Конан, макар кръвта да пулсираше в ушите му и света да се люшкаше в червено пред очите му, взе едно гребло заедно със задъханите моряци.
Със сърца, които биеха до пръсване, те се насочиха към кораба. Зелената река изскочи на плажа през дърветата, които падаха сякаш посечени, потъваха в нефритено-зеления потоп и изчезваха. Вълната стигна до брега, докосна се до океана и вълните й придобиха още по-тъмен и по-зловещ цвят.
Някакъв нелогичен, инстинктивен страх сковаваше пиратите, карайки ги да напрягат изтощените си мишци с все по-голямо усилие. Те не разбираха от какво се страхуват, но знаеха, че в тази отвратителна, гладка, зелена вълна се таи заплаха не само за телата, но и за душите им. Конан също осъзнаваше това и наблюдавайки широката струя да навлиза сред вълните и да се насочва през водата към тях без да се отклонява от курса си и без да изменя формата си, той събра последните си резерви и дръпна греблото с такава сила, че то се счупи в ръцете му.