В погледа му нямаше особено благоразположение към Конан. Малко обич имаше между зингарските ренегати и разбойниците, заселили се по островите Барача в близост до южните брегове на Зингара. Тези мъже бяха предимно моряци от Аргос, макар че сред тях можеха да се срещнат представители и от други националности. Те нападаха корабите, върлуваха из зингарските пристанищни градове, точно както правеха и зингарските пирати, но докато последните възвеличаваха професията си, наричайки се флибустиери, Барачите си бяха просто пирати. И не бяха нито първите, нито последните, опитващи се да украсят името „крадец“.
Подобни мисли минаваха през главата на Запораво, докато си играеше с дръжката на меча, неприязнено разглеждайки неканения гост. Самият Конан с нищо не подсказваше какви биха могли да бъдат собствените му мисли. Той стоеше скръстил ръце, така спокойно, сякаш се намираше на собствената си палуба, устните му се усмихваха и в очите му нямаше тревога.
— Какво правиш тук? — неочаквано наруши тишината флибустиерът.
— Наложи ми се да напусна една среща при Тортейж снощи преди да изгрее луната — отговори Конан. — Тръгнах с пробита лодка, гребах и изгребвах водата цяла нощ. По изгрев видях върховете на платната ви, оставих нещастната лодка да потъне и се постарах да плувам към вас колкото мога по-бързо.
— В тези води има акули — изръмжа Запораво, който изпита неопределено раздразнение от свиването на могъщите рамене. Той хвърли поглед към средната част на кораба и видя любопитството в обърнатите нагоре лица. Само една дума и те щяха да скочат на палубата и мечовете им щяха да бъдат достатъчни за да надвият даже такъв боец, какъвто този мъж изглеждаше че е.
— Защо трябва да се занимавам с всеки безименен беглец, който морето изхвърля? — озъби се Запораво, чийто поглед и маниери бяха по-оскърбителни даже от думите му.
— На един кораб винаги има нужда от още един добър моряк — отговори другият без да се засяга. Запораво отново се озъби, признавайки в себе си истината на твърдението. Той се поколеба и така загуби кораба си, положението си на командир, момичето и живота си. Но разбира се, той не можеше да надникне в бъдещето и за него Конан си беше само един нехранимайко, изхвърлен, както се бе изразил, от морето. Той не му харесваше, но все пак младежът не го беше предизвикал. Маниерите му не бяха дръзки, макар в тях да имаше повече увереност, отколкото Запораво би желал да види.
— Ще работиш за да си изкараш прехраната — отсече Ястреба. — Махай се от палубата. И помни, единственият закон тук е моята дума.
Усмивката по тънките устни на Конан се разшири. Без колебание, но и без да бърза, той се обърна и слезе на средната част на кораба. Не погледна отново Санча, която по време на краткия разговор бе слушала напрегнато, цялата очи и уши.
Конан се озова сред екипажа, съставен изцяло от зингарци — полуголи, облечени в копринени дрехи с крещящи цветове, изплескани с катран, със скъпоценни камъни, проблясващи в обеците и по дръжките на камите им. Те изгаряха от нетърпение да се захванат с традиционното подиграване с новака. Предстоеше да го поставят на изпитание за да се определи бъдещото му положение сред тях. Горе, на палубата Запораво очевидно вече беше забравил за съществуването на новодошлия, но Санча наблюдаваше с напрегнат интерес. Тя вече бе свикнала с подобни сцени и знаеше, че изпитанието ще бъде брутално и можеше да се пролее и кръв.
Но навикът, придобит от нея в това отношение, не можеше да се сравнява с опитността на Конан. Той пристъпи сред тях леко поусмихнат и забеляза заплашителните фигури, агресивно пристискащи се около него. Поспря и огледа кръга около себе си безизразно и невъзмутимо. Тези въпроси се решаваха по определен кодекс. Ако беше атакувал капитана, целият екипаж щеше да увисне на гърлото му, но сега те щяха да му дадат равен шанс срещу човека избран да започне свадата.
И наистина избраният вече си пробиваше път напред — жилав мъжага, с ален пояс овързан около главата му като тюрбан. Брадичката му беше издадена напред, а покритото му с белези лице беше невероятно злобно. Всеки поглед, всяко наперчено движение беше предизвикателно. Подходът му към провокиране на свадата беше примитивен, недодялан и груб като него самия.
— Значи си барач, а? — подигра се той. — Оттам, където отглеждат кучета вместо мъже? Ние, флибустиерите плюем на тях… ето така!
Той се изплю в лицето на Конан и посегна към меча си.
Движението на барачът беше бързо като мълния. Подобния му на чук юмрук се заби със страхотна сила в челюстта на провокатора, зингарецът излетя във въздуха и се стовари на куп край перилата.