Конан се обърна към другите. С изключение на стаения проблясък в очите му, позата му остана непроменена. Но изпитанието бе завършило също така бързо, както и бе започнало. Моряците вдигнаха другаря си, чиято счупена челюст беше увиснала, а главата му неестествено се полюшваше.
— В името на Митра, врата му е счупен! — изруга един чернобрад разбойник.
— Вие, флибустиерите сте имали много меки кости — засмя се пиратът. — На Барача не обръщаме внимание на подобни потупвания. Ще си поиграем ли сега с мечове, ако има желаещи? Няма? Добре, тогава всичко е наред и ние сме приятели, нали?
Обадиха се много гласове за да го уверят, че казва истината. Загорели ръце прехвърлиха мъртвеца през перилата и цяла дузина перки разпориха водата, докато потъваше. Конан се засмя и протегна могъщите си ръце както би се протегнала една голяма котка, а погледът му се вдигна към палубата над тях. Санча беше надвесена през перилата, червените й устни бяха полуразтворени, а в тъмните й очи светеше интерес. Слънцето зад нея очертаваше гъвкавата й фигура и тялото й се виждаше през роклята, която от слънчевите лъчи беше станала полупрозрачна. Изведнъж зад гърба й се появи мрачната сянка на Запораво, който собственически сложи ръка на стройното й рамо. Погледът, който отправи към Конан, беше многозначителен и в него имаше заплаха, но Конан се ухили в отговор сякаш реагираше на шега, разбрана само от него.
Запораво направи грешката, която толкова много автократи бяха допускали: останал сам в своето великолепие на палубата, той беше подценил мъжа под себе си. Бе имал възможността да убие Конан, но я бе подминал, потънал в собствените си мрачни размишления. Мисълта, че някое от кучетата в краката би могло да представлява заплаха за него, му бе чужда. Той бе стоял на своето високо място толкова дълго, толкова много врагове бе стъпкал, че подсъзнателно се поставяше над машинациите на по-низши врагове.
Конан, наистина не го провокираше. Той се смеси с екипажа и започна да живее и да се весели като тях. Доказа, че е опитен моряк и определено най-силния от всички, които те някога бяха виждали. Работеше за трима и винаги скачаше първи за всяка тежка или опасна задача. Другарите му започнаха да разчитат на него. Той не се караше с тях, а и те внимаваха да не се карат с него. Играеше хазарт с тях, залагайки пояса или ножницата си, печелеше пари или оръжие и ги връщаше със смях. Екипажът инстинктивно започна да гледа на него като на водач. Той не сподели никаква информация относно причините да избяга от барачите, но фактът, че е способен да пролее достатъчно кръв за да бъде прогонен от тази дива земя увеличаваше уважението, което жестоките флибустиери изпитваха. По отношение на Запораво и приближените му той беше невъзмутимо любезен, никога дързък, но не и сервилен.
И на най-тъпия правеше впечатление контрастът между острия, мълчалив и мрачен командир и пирата, чийто смях бе сочен и лек, който пееше неприлични песни на дузина езици, наливаше се с бира като пияница и, както изглеждаше, пет пари не даваше за утрешния ден.
Ако Запораво знаеше, че го подлагат, макар и подсъзнателно, на сравнение с мъжа пред мачтата, той вероятно щеше да загуби дар слово от гняв и изумление. Но той бе все така ангажиран със своите размишления, които с годините ставаха все по-мрачни и по-черни, със своите неопределени мечти за величие, с момичето чието притежание беше просто още едно горчиво удоволствие, каквито бяха всичките му удоволствия.
А тя се вглеждаше все повече и повече в гиганта, който се извисяваше над другарите си по време на работа или игра. Той никога не говореше с нея, но откровеността в погледа му трудно можеше да бъде погрешно разбрана. Тя я разбираше правилно и се питаше дали й стига смелостта да го окуражи.
Не я отделяше много време от дворците на Кордава, но сякаш един цял свят я разделяше от живота, който бе живяла преди Запораво да я отвлече въпреки писъците й от пламтящата каравела, ограбена от неговите вълци. Тя, която беше разглезената и любима дъщеря на властелина на Кордава, бе научила какво е да си играчката на един пират и тъй като бе достатъчно мека за да се огъне без да се пречупи тогава, когато други жени биха умрели, и тъй като бе все още млада и животът в нея пулсираше, се бе научила да намира удоволствие в съществуването.
Животът на кораба беше пълен с несигурност и резките контрасти на битки, грабежи, убийства и бягства, а оцветените в червено видения на Запораво го правеха даже още по-несигурен от живота на средния флибустиер. Никой не знаеше какво замисля да направи той в следващия момент. Те бяха оставили всички известни брегови очертания зад гърба си и навлизаха все по-навътре в онази неизвестност, която моряците отбягваха и към която от край време се бяха отправяли кораби само за да изчезнат завинаги. Всички известни земи останаха зад тях и ден след ден пред очите им се простираха единствено празните сини простори. Тук нямаше плячка — нито градове за ограбване, нито кораби за запалване. Хората започнаха да недоволствуват, макар протестите им да не стигаха до ушите на невъзмутимия им командир, който крачеше по палубата ден и нощ, потънал в мрачното си величие или замислено гледаше древни, пожълтели от времето карти и четеше полуизядени от червеите, свързани в разпадащи се книги пергаменти. Отвреме навреме провеждаше със Санча по нейно мнение диви разговори, разказвайки за изгубени континенти, за фантастични острови, за които никой не знае и които лежат сред синята пяна на безименни заливи, където дракони с рога охраняват съкровища, събрани от отдавна забравени крале, живели преди много, много време.